”Да купиш евтино и да продадеш скъпо”. Това е простичката максима залегнала в основите на търговията. Все пак колкото и елементарно да изглежда, тя винаги е обвързана с известна доза риск. При стоковите пазари, той се минимизира със сключването на предварителни договори за доставка на определени количества стоки в точно определен момент. На капиталовите, хеджирането на риска се извършва основно чрез използване на различни финансови инструменти, наричани най-общо деривати. Примери за такива са форуърдните договори, фючърсните договори, суаповете и опциите. За жалост обаче, тези инструменти все още са мит за българския капиталов пазар.
Все пак, през миналата година инвеститорите в България се сблъскаха с инструмент от този тип – варантите. Инженеринговата компания Енемона АД обяви намеренията си да емитира емисия от варанти на стойност 1 014 354,64 лева, а в началото на тази година, ръководството на Инвестор.БГ също се присъедини към тези намерения. По своята същност варантите са много близки до опциите. Законът за публично предлагане на ценни книжа (ЗППЦК) дефинира варанта като „ценна книга, която изразява правото за записване на определен брой ценни книжа по предварително определена или определяема емисионна стойност до изтичането на определен срок”.
Въпреки това, капиталовият пазар в страната оставя инвеститорите без възможности за хеджиране на поетия от тях риск. Така тези, които бяха решили да вложат свободните си средства в акции, трябваше да разчитат основно на фундаментални и технически анализи, с които да конструират максимално добре диверсифицирани портфейли, които да отговарят на риска, който са решили да поемат.
„Решили да поемат” е по принцип изключително грешно използван израз, а правилният трябва да бъде „могат да си позволят да поемат”. Все пак еуфорията през 2007 г. и 2008 г. бе толкова голяма, че никой не обръщаше внимание на правилно и грешно. Така максимата „купувам евтино и продавам скъпо” се превърна от правило в закономерност без никакъв смисъл в нея за участниците на пазара. Цената на акция Х бе евтина всеки ден, защото на следващият вече се оказваше поскъпнала. Това от своя страна се изразяваше в постигнати високи доходности от взаимните фондове и индивидуалните инвеститори. А печалбата започваше да блазни все повече и повече обикновени хора с все по-ниска и ниска финансова култура.
Капиталовият пазар обаче, както всеки друг пазар, не се подчинява на константни във времето мотиви, тласкащи го в една единствена конкретна посока (без значение нагоре или надолу). След като икономическата криза започна да се разпространява в кръвоносната система на глобалните финансови потоци, пазарът в България показа, че както може бързо да нараства, така е способен и със същата скорост да намалява. Точно в този момент пазарните участници спряха да разбират следваното от тях правило „купувам евтино и продавам скъпо” просто, защото всеки актив, който вече бяха купили се обезценяваше. Въпреки, че не виждаха смисъл в тази максима, те продължиха да се придържат към нейната логика и решиха, че след като са платили определена цена за активите си, то не е справедливо да ги продадат на по-ниска. Така дори, когато спадовете направиха, бързото възстановяване на пазара, да изглежда като сюжет от научно фантастичен филм на Стивън Спилбърг или Джери Брукхаймер, инвеститорите продължаваха да се надяват, а надеждите все повече и повече се превръщаха в илюзии.
Ето как стигаме до (вече многото) дати като 23.06.2010 г., когато оборотът на БФБ бе 203 259 лв. или колкото 3-стаен апартамент в столицата и то в не толкова приветливите локации. Една част от инвеститорите продължават да следват търговската максима без да я разбират и не са готови да продадат обезценените си вече с 70%-80% книжа, за да се включат в търговията и да вземат сами това, което искат от пазара, а очакват той сам да им го даде като възстанови нивата си от преди 3 години. (Е, нека бъдем откровени, световните капиталови пазари са показали, че винаги се възстановяват, въпрос е само на … време, а то всъщност е най-ценното предимство, което може да притежава един инвеститор.) Друга част от инвеститорите панически продадоха книжата си обезценени на 40%, 50%, 60% и вкусили веднъж горчивината на загубата, се страхуват да влязат на пазара, за да не изгубят отново.
Има само един прост термин, който може да отговори защо графиката на SOFIX прилича на (ще използвам метафора, която не е моя, но изключително много ми харесва точността й) „кардиограма на спяща зимен сън мечка” – СТРАХ. Страхът ако инвеститорите продадат сега акциите си, дали те няма отново да поскъпнат и максимата „купи евтино и продай скъпо” няма да се обърне срещу тях, а така да реализират още по-големи загуби. Страхът, дали ако сега купят акции то те няма да поемат отново по стръмния път на обезценките.
Има обаче една друга максима, която предшества тази за търговията - „страхът не е добър съветник”. Тя важи на 100% за всеки, решил да се занимава с какъвто и да било вид търговия. Но все пак, ако те е страх, че можеш да се провалиш в това, което правиш, то … ами просто никога няма да направиш нищо.
Все пак, през миналата година инвеститорите в България се сблъскаха с инструмент от този тип – варантите. Инженеринговата компания Енемона АД обяви намеренията си да емитира емисия от варанти на стойност 1 014 354,64 лева, а в началото на тази година, ръководството на Инвестор.БГ също се присъедини към тези намерения. По своята същност варантите са много близки до опциите. Законът за публично предлагане на ценни книжа (ЗППЦК) дефинира варанта като „ценна книга, която изразява правото за записване на определен брой ценни книжа по предварително определена или определяема емисионна стойност до изтичането на определен срок”.
Въпреки това, капиталовият пазар в страната оставя инвеститорите без възможности за хеджиране на поетия от тях риск. Така тези, които бяха решили да вложат свободните си средства в акции, трябваше да разчитат основно на фундаментални и технически анализи, с които да конструират максимално добре диверсифицирани портфейли, които да отговарят на риска, който са решили да поемат.
„Решили да поемат” е по принцип изключително грешно използван израз, а правилният трябва да бъде „могат да си позволят да поемат”. Все пак еуфорията през 2007 г. и 2008 г. бе толкова голяма, че никой не обръщаше внимание на правилно и грешно. Така максимата „купувам евтино и продавам скъпо” се превърна от правило в закономерност без никакъв смисъл в нея за участниците на пазара. Цената на акция Х бе евтина всеки ден, защото на следващият вече се оказваше поскъпнала. Това от своя страна се изразяваше в постигнати високи доходности от взаимните фондове и индивидуалните инвеститори. А печалбата започваше да блазни все повече и повече обикновени хора с все по-ниска и ниска финансова култура.
Капиталовият пазар обаче, както всеки друг пазар, не се подчинява на константни във времето мотиви, тласкащи го в една единствена конкретна посока (без значение нагоре или надолу). След като икономическата криза започна да се разпространява в кръвоносната система на глобалните финансови потоци, пазарът в България показа, че както може бързо да нараства, така е способен и със същата скорост да намалява. Точно в този момент пазарните участници спряха да разбират следваното от тях правило „купувам евтино и продавам скъпо” просто, защото всеки актив, който вече бяха купили се обезценяваше. Въпреки, че не виждаха смисъл в тази максима, те продължиха да се придържат към нейната логика и решиха, че след като са платили определена цена за активите си, то не е справедливо да ги продадат на по-ниска. Така дори, когато спадовете направиха, бързото възстановяване на пазара, да изглежда като сюжет от научно фантастичен филм на Стивън Спилбърг или Джери Брукхаймер, инвеститорите продължаваха да се надяват, а надеждите все повече и повече се превръщаха в илюзии.
Ето как стигаме до (вече многото) дати като 23.06.2010 г., когато оборотът на БФБ бе 203 259 лв. или колкото 3-стаен апартамент в столицата и то в не толкова приветливите локации. Една част от инвеститорите продължават да следват търговската максима без да я разбират и не са готови да продадат обезценените си вече с 70%-80% книжа, за да се включат в търговията и да вземат сами това, което искат от пазара, а очакват той сам да им го даде като възстанови нивата си от преди 3 години. (Е, нека бъдем откровени, световните капиталови пазари са показали, че винаги се възстановяват, въпрос е само на … време, а то всъщност е най-ценното предимство, което може да притежава един инвеститор.) Друга част от инвеститорите панически продадоха книжата си обезценени на 40%, 50%, 60% и вкусили веднъж горчивината на загубата, се страхуват да влязат на пазара, за да не изгубят отново.
Има само един прост термин, който може да отговори защо графиката на SOFIX прилича на (ще използвам метафора, която не е моя, но изключително много ми харесва точността й) „кардиограма на спяща зимен сън мечка” – СТРАХ. Страхът ако инвеститорите продадат сега акциите си, дали те няма отново да поскъпнат и максимата „купи евтино и продай скъпо” няма да се обърне срещу тях, а така да реализират още по-големи загуби. Страхът, дали ако сега купят акции то те няма да поемат отново по стръмния път на обезценките.
Има обаче една друга максима, която предшества тази за търговията - „страхът не е добър съветник”. Тя важи на 100% за всеки, решил да се занимава с какъвто и да било вид търговия. Но все пак, ако те е страх, че можеш да се провалиш в това, което правиш, то … ами просто никога няма да направиш нищо.