„Добре, че на следващия ден заваля сняг, за да покрие грозната картина.“ Тези думи произнесе водещата на едно телевизионно предаване преди няколко седмици по повод трагедията, сполетяла с. Бисер. Зимата е била винаги особен сезон за общините. Почти не изминава година, в която местните власти да не вдигнат рамене пред данъкоплатците и да запяват за пореден път добре познатия рефрен „Снегът ни изненада.“ Често обаче дълбоките преспи и непочистените улици се превръщат в добър съюзник на общинарите именно защото скриват от погледите на гражданите това, което те не са свършили. Зейналите дупки по улиците се запълват със сняг, който в последствие се превръща в лед и така изглежда, че никога не са съществували. Непочистените улици и тротоари се превръщат в приказни снежни пътеки и боклукът се „скрива под килима“. Едно нещо обаче не може да остане заритопод снега и това са следите на четириногите обитатели на градовете.
Събота сутрин. Дочо Булгуров се събужда в най-добрия град за живеене в страната. (Очаквано или не, призът бе присъден на София.) Решава, вместо да се излежава до късно в леглото, да отиде до магазина, за да вземе от любимата си ракия и малко кисело зелце. Иска да свърши важните неща по-отрано, за да може да гледа мача по телевизията. Времето е хубаво. Градусите се повишават и снегът се топи. Дочо нахлупва каскета си,излиза от вкъщи и закрачва енергично със забодена в краката си глава към магазина.
Да, това, което виждате на клипа наистина са лайна. Не фекалии, а просто лайна. Ако на фона на обичайната гледка на битови отпадъци и кал те остават незабележими, то снегът ги разки в пълният им блясък. Според данни, оповестени преди дни от шефа на “Екоравновесие” д-р Илиян Кърджев, броят на бездомните кучета в столицата вече е сведен до 10 000. Милионите левове, отпускани за превенция на проблема с кръстосващите града четириноги, за пореден път произвеждат само суха статистика в положителна посока, но у гражданите все така остава усещането, че всичките 10 000 бездомни кучета незнайно защо са решили да обитават техния квартал.
Оставяйки на страна многобройните случаи на проявена агресия от страна на кучетата, осакатените хора от нападения, разхвърляните битови отпадъци от контейнерите за боклук и заразите, които пренасят, те дават и своя скромен принос за превръщането на улиците на града в ... кочина. Кадрите от клиповете са покъртителни. На тях ясно се вижда, че с топенето на снеговете и невъзможността на гражданите да заобиколят лайната, те се превръщат в течна консистентна смес, която покрива целите тротоари. Очакваното слънчево време също ще даде своето отражение и съвсем скоро градът ще започне не да мирише, а да смърди.
От общината обаче нямат решение на този проблем. Знаем го, защото гледката се повтаря всяка година и става все по-зловеща. Единственото, което се случва е просто да се изчака. Снегът ще се стопи, ще забърка лайняна каша и тя ще изтече в канала, а после общинарите ще дръпнат казанчето и ще се поздравят с добре свършената работа. Е, нищо, че мирише. Това ще е само до следващата зима. По подобен начин се реши и проблемът с кръстосващите каруци, след които също оставаха лайна и смрад. Просто общината им забрани да се движат по централните улици и така ги скри от погледа си и от този на чуждите политици и посланици. Това е европейска столица все пак. Всички обаче знаем, че те са там и продължават да кръстосват улиците на София.
Въпреки че в текста основно става дума за действията (или по-скоро за липсата на такива) на общината, тя не може да поеме цялата вина за това, че столичните тротоари днес изглеждат по този начин. Хората, избрали да споделят живота си с четириногите приятели, също имат своята режисьорска роля в кратките филмчета. Според последните изменения на законите, те трябва да поставят микро чип на своите кучета, за да могат да носят отговорност, ако в един момент изритат домашния си любимец на улицата. Трябва, след като кучетата им извършат физиологичните си нужди, те да поставят фекалиите в найлонов плик и да го изхвърлят в най-близкото кошче. Трябва, но какво от това? Лайната са гнусни, ами ако някой ги види с тях. Незнайно защо в съзнанието на тези хора се е наложило схващането, че да полагаш грижи за домашния си любимец е унизително. Затова те просто безхаберно обръщат глава на другата страна, когато кучето им реши, че най-подходящото място, на което да се облекчи, е пред входната врата на блока или под собствената им тераса. След това, разчитайки, че никой (дори и те самите) не е видял какво е направил верният им приятел, се прибират.
Гледайки покъртителните кадри, в съзнанието на всеки изскача въпросът, как така хората с каруците се подчиниха на закона, а хората с кучетата не могат? Просто е. Хората с каруците бяха неуки, неграмотни, бедни и малцинство. Хората с кучетата обаче са с добро образование, добри доходи, с приятели и ... мнозинство. Смятат, че обществото е нещо, в което те не участват, но то им е длъжно. Искат да живеят в европейски град, но самите те да си останат с балкански нрав. Всичко около тях да се променя, но не и те. За тях това е загуба на идентичност. Случайно или не, мястото, на което се развива действието в клиповете, е столичният булевард, носещ името „България“.
Дочо се зададе зад ъгъла. Торбата му бе пълна. Той криволичеше и подскачаше по пътя. Веднъж един чужденец, озовал се случайно в неговия квартал, го бе попитал дали не изпълнява индиански танц за дъжд. Само един метър го делеше от входната врата. По лицето му грееше усмивка. Изведнъж се спря и изруга звучно. Вдигна крака си и на подметката му стоеше голямо кафяво лайно. Острата миризма веднага порази носа му. Дочо се обърна към празната улица и извика с пълен глас: „Кучета и котки може, а прасета не може?“
Всеки, който смята, че публикацията е интересна и иска да чете и други такива, може да хареса страницата на блога Икономика и общество, за да вижда най-новите публикации в блога.