Стоян изпращаше поредния си клиент с намусена физиономия и мъмрене под нос, когато телефонът му иззвъня.
- Ало.
- Здрасти Стояне, какво правиш? – се чу глас от другата страна на слушалката. Беше неговият стар приятел Петър.
- Работя бре, какво може да правя друго в събота. – отговори с лека насмешка Стоян.
- Хубаво, какво ще правиш довечера?
- Нямам планове.
- Приятелката ми ще празнува рождения си ден вкъщи. Общо взето ще се съберем да се почерпим, без особено голям шум. Та ще кани и неини приятелки, които са свободни, и си мислих, че ако искаш може да се присъединиш. Хем да се видим, хем може и да се запознаеш с някоя мома. – подхвърли шеговито Петър.
- Ммхъъъъъъъ – само изсумтя одобрително Стоян – ами значи ще дойда.
- Добре, до довечера.
- Да. Ще ти се обадя като съм на спирката да дойдеш да ме вземеш, че не си спомням много района, в който си. – с това Стоян приключи разговора.
Стоян познаваше Петър от 10 - 12 години. Двамата бяха родени в Бургас. Там често се събираха заедно. След като продължиха към висшето си образование в София, животът им предостави различни пътища и все по-рядко им се отдаваше възможност да се видят. Докато бе студент, Стоян започна работа като хамалин. Стана един от онези „студенти хамали”, а Петър успя да постъпи на стаж в една фирма, където в последствие му предложиха работа. Когато се виждаха за по бира, Петър често обясняваше на Стоян как трябва да зареже това хамалство и да си потърси работа по специалността. Да пробва да отиде някъде на стаж, все пак част от лекторите му в университета работят или са собственици на фирми. Стоян обаче бе доволен от това, което има. Работа без фиксирано работно време, без да е длъжен да ходи всеки ден, даже си избираше кога да отиде, а заплащането бе много над това, което получаваше Петър. Свободата на това някакси му харесваше и всеки път намираше какви ли не обяснения за това как не може да се откаже от хамалството. „Трябва да ходя на лекции постоянно и нямам време, трябват ми пари, за да се издържам, няма къде да ходя на стаж, защото аз, това което уча, никъде не се прави в България и т.н.” Това бяха част от аргументите му. Като студенти прекарваха редица срещи в пламенни спорове, в които Петър обясняваше, че всичките му пречки могат да бъдат преодолени с по-добро организиране на приоритетите. Ходенето на лекции може да се уреди и с разговор с преподавателите, липсата на пари може да се преодолее с по-малко средства за алкохол и оптимизиране на разходите по заведения, а за стаж му бе достатъчно да се поогледа сред преподавателите и просто да попита. Това бе пътят, който Петър бе изминал и знаеше, че може да се извърви от всеки, стига той да опита.
Така през последната си година в университета, Стоян най-накрая започна да се замисля какво да прави с живота си след дипломиране. Започна да гледа обявите за работа и да ходи по интервюта. Ето как стигна и до магазина за авточасти, в който работеше днес. Заплатата не бе висока, но пък и той се научи набързо как да изкарва пари и за себе си. Самият факт, че учеше в университет за инженер, му помогна да се отличи с интелигентност сред колегите си в магазина, които нямаха дори и завършено средно обазование. Така бързо успя да се издигне до заместник-управител. В началото всичко бе идеално. Беше доволен от заплащането (и от неофициалното), работеше в събота, но пък можеше да си вземе един от почивните дни през седмицата и така да ходи на лекции, а материята му бе близка до това, за което учеше. Но така бе само в началото. В последствие всичко започна да го дразни. Започна да се оплита в интригите на колегите си, започна да не харесва заплащането, отношението на шефовете си и най-вече клиентите. „Абе, онзи няма пет лева в джоба си и не знае какво е това шарнир, тръгнал да ми кара кола. И виждаш ли, батенце, ми идва и – ама може ли да е по-евтино. Еми, не може да е по-евтино. Колкото струва – толкова. Идва да ми иска бутало, викам какъв размер – ама то и размери ли имало. Ами има бе, тъпак, като не разбираш отиди в един сервиз и дай на майсторите да ти оправят колата. Ама то щяло да струва пари. Ще струва, моето момче, като си скръндза да си купиш нова кола, а търсиш евтиното, така ще е.”
Петър също имаше проблеми в работата си и така срещите им се превърнаха в отдушник от натоварения делник. Всеки път завършваха с много изпит алкохол и почти никакви спомени. Но двамата се чувстваха по-добре. Хубаво е да знаеш, че имаш някой близък човек, който същевременно е далеч от живота ти и можеш да споделиш с него проблемите си и да поискаш страничен и безпристрастен съвет. В един момент Петър реши, че не харесва това, в което го превръщат проблемите му. Работа, проблеми, вечери, изпълнени с алкохол и нерви, минимален личен живот. Напусна работа, започна да ходи по интервюта. Намери си нова работа и нещата се промениха. Получи всичко, за което е работил и искаше. Бе доволен от заплащането си, напрежението го нямаше, работата му харесваше и личният му живот започна да се движи в желаната от него посока. Така, в срещите им той започна да убеждава Стоян, че е крайно време да промени нещо в живота си. Да си потърси нова работа, с перспектива. Стоян обаче бе намерил новите си аргументи, с които да опонира срещу промени. Някак си всички проблеми бяха започнали да осмислят живота му и го беше страх, че ако остане без тях няма да знае какво да прави. Беше приел просто, че нещата са такива и ако напусне, ще бъде за него все едно, че се е предал. Ако отиде някъде за по-ниска заплата, но с перспективи за развитие и бъдеще, ще е огромна крачка назад. Не искаше да работи нещо друго, ако не е свързано с това, което е учил, защото иначе си е пропилял годините в университета. И накрая, искаше някак си някой да му го поднесе.
Петър го покани на партито на приятелката си, защото се измори да му повтаря едно и също: „Трябва ти промяна.” Изумяваше се от това как може Стоян да отделя толкова много усилия и време, за да убеждава всички и най-вече себе си, че нищо не може да се направи, а не отделя и една минута, за да помисли какво може да се направи. Петър бе решил, че ако се запознае с някое момиче, това може да му даде стимул да направи промени в живота си.
- Хайде бе, от кога те чакам. Замръзнах тук. – се провикна Стоян през хората на автобусната спирка.
- Идвам де, спокойно – каза Петър.
- Добре хайде, да минем през магазина да си взема аз за пиене.
- Аз съм взел достатъчно, не се притеснявай.
- Абе, аз да си взема една бутилка, пък ти нека си имай пиене. Като ми свърши, ще пия от твоето.
След като минаха през близкия магазин, двамата се запътиха към квартирата на Петър. Там приятелката му завършваше подредбата на масата. Почти всички приятели, които бе поканила, щяха да видят за първи път апартамента, в който живеят с Петър, защото го бяха наели само преди няколко месеца. Това я караше да се чувства още по-притеснена и се опитваше да изпипа всеки детайл, за да спечели възторженото мнение на гостите си.
Входната врата се отвори. Домакинята се затича да даде чехли на госта. Стоян обаче махна решително с ръка и заяви, че това е за разглезени хора само, а той не е такъв. След това бръкна в джоба си и извади отскубнато цвете, което бе взел от саксията си вкъщи. Връчи го на момичето с думите:
- Къде каза, че ви стоят чашите, че съм си взел тук една бутилчица ром.
Тримата отидоха в кухнята. Докато домакинята търсеше в каква чашка да потопи корена на цветето си, а Петър разказваше какво му се е случило от последната им среща насам, Стоян видя чашите през витрината на шкафа и бръкна, за да си вземе най-голямата. Приятелката на Петър се опита да възрази на неговото самообслужване като му обясни, че тъй като няма да имат достатъчно стъклени чаши за гостите, са решили всички да използват пластмасови.
- А, аз в такива не пия. Тази си ми е най-удобна. – и докато изричаше това, Стоян вече беше напълнил половината.
- Е хайде тогава, тъй като първи дойде, ще ти разрешим. – възкликна младото момиче, поставено пред свършен факт.
След като и Петър си напълни една чаша, двамата със Стоян седнаха на дивана. Петър отново се опита да продължи с разказа си. В това време първият гост позвъни и приятелката на Петър излезе, за да го доведе от автобусната спирка.
- И ти разказвах, Стояне, ходихме до Бургас миналата седмица. Малко в отпуска.
- В Бургас? – възкликна Стоян. И какво прави в тази дупка?
- Ами, взехме си отпуск и двамата и се прибрахме, за да видим нашите.
- И к’во има в този мизерен град? Надрахте ли се като животни в някоя кръчма?
- Е не, ходихме до село, за да помогнем на нашите да приберат дървата за зимата. Видях се с едно-две приятелчета, видях и новия център на града, който е направила общината…
- Оооо, имаме нов център. Те след като толкова окрадоха, са решили да направят нещо. Абе така е, ние сме смотана страна. То не може да ми правиш с 10 лв. корупция. Всички са помияри тук. Ей затова нищо не става. Ама то такъв си ни е манталитета, на помияри. – започна да се възмущава Стоян.
- Е, сега чак пък - не си прав. Та ти говорех за новия център. Станал е доста добре – раздвижен, интересен. Хубаво е, че се случват някакви нови неща в града - тук Петър отново бе прекъснат.
- Абе, какво се случва - окрадоха всичко. Онзи ден премиерът е празнувал първия си спечелен милиард. Ама така е, като всички са мутри и той най-голямата.
- Е, чакай сега, първо, какво общо има премиерът с града. Самият център е построен по Европейски проект, спечелен от общината. Второ, кой каквото си има и си иска, това да си празнува. Дай да гледаме себе си.
- Какво да гледаме себе си, всички са крадци. Оня нали от моите пари е откраднал, за да го направи този милиард, бре.
- Ти пък от къде знаеш, че е празнувал това?
- Един, дето е бил там ми каза.
- Да бе, то цялото правителство се изрежда, за да ти дава отчет. Та ти кой си и кого познаваш?
- Е добре де, не лично на мен, ама тоя е познат на един приятел на колегата от магазина, който му го е казал.
- Ох да, да, да. На чичо му, стринката, на девера … - възмути се Петър – интелигентен човек си, спри да вярваш на такива неща и гледай себе си.
Врата се отвори и влезе приятелката на Петър с първите гости. Стоян обаче не обърна внимание и продължи да развива своята теория.
Половин час по-късно вече всички гости се разхождаха в апартамента. Стоян се запозна междувременно с един-двама души, но инцидентно. Бяха се опитали да си сипят от бутилката ром, която той си бе донесъл, а на него не му хареса особено много. След като почти вече я бе преполовил, той отново се намираше на дивана.
- О, тази книга е много добра. – говореше Петър на един от гостите. С него имаха общо хоби – и двамата бяха привлечени от магнетичната сила на финансовите пазари и в свободното си време търгуваха на тях със скромните си спестявания. – Черният лебед е книга, която ти показван начин на подход към заобикалящите ни неща. Есенцията се базира на това, че през 17-ти век хората в Европа са вярвали, че всички лебеди са бели. Правени са били хиляди изследвания и всички от тях са завършвали с една и съща констатация – лебедите са бели. След като хората са открили Австралия, са направили само едно изследване и са открили, че има и черни лебеди. Та основният извод е …
- И изводът сега какъв е, братленце? – Стоян прекъсна рязко Петър. - Ама те хората, виждаш ли, правят нещо. Опитват се. А ние тука сме помияри, то и на другите места има корупция, ама тук с 10 лева правиш корупция.
- Стояне, почакай малко. Остави ме да се изкажа, ти тази книга дори не си я чел.
- Няма значение, защото то си е така при нас.
Докато Петър се опитваше да накара Стоян да го остави да се изкаже, разговорът премина в различна посока. От другата страна на Стоян на дивана, стояха младо момиче с приятеля си и той веднага умело и авторитетно се включи в техния разговор с новината за първия милиард на премиера, която той знае от първа ръка. Докато разпалено обясняваше какви помияри са българите, той прегърна с една ръка момичето. И то, и приятелят й останаха изненадани от това, но Стоян видимо не се интересуваше. Момичето се опитваше да се отдръпне, докато приятелят й наблюдаваше стриктно волностите на Стоян да не се разпространят повече от приятелска прегръдка. Все пак бе на гости, а и виждаше Стоян за първи път. Няколко минути по-късно Стоян остави момичето тъй като ръката му бе по-необходима, защото с другата пушеше цигара и нямаше как да по друг начин да надигне отново чашата си. В същия момент другото момче прегърна веднага приятелката си и я придърпа към себе си. Когато Стоян се обърна отново, той се озова пред гърбовете на младата двойка. От другата си страна обаче чу гласа на Петър.
- Тези акции ми се струват подценени. – бе успял да продължи разговора си Петър.
- Да, и аз така мисля, а и тенденцията в момента в глобалната икономика е всичко да върви към зелена енергия….
- Ей, това е истината, батенце – намеси се внезапно Стоян в разговора. - Ама не, то в тази държава не може да се случи това. Тук само крадци и мангали живеят. Той, премиерът, казва какво ще се случва, сега иска само неговите фирми да завземат икономиката. Еми то не може сега с 10 лв. корупция да правиш, бе. В цял свят се краде, ама тука се осират вече.
Докато Петър се опитваше да вземе думата от Стоян, за да му каже, че това, което говори не е изобщо по тази тема, а и вече чува за пореден път излиянията на подпийналия си приятел, до Стоян седна един от гостите. Той носеше пластмасова чиния, в която си бе сложил от подредените мезета и хапки на масата в кухнята. Стоян го забеляза и още не довършил изречението си юнашки заграби с шепата си част от филето в чинията.
- Стояне какво правиш? – бутна го веднага Петър. Не яж от чинията на момчето.
- А? Що? – попита видно неразбиращ Стоян.
- Ами, защото първо не е културно да ядеш от чинията на другите хора. Второ, не познаваш това момче. И трето, на него може да не му е приятно да му ядат от чинията. Ето, видя в кухнята на масата къде са мезетата. Отиди, вземи си чиния, поставени са също на масата и си сложи колкото искаш. Ако не ти стигне ще ида да ти взема още, не се притеснявай - има достатъчно за всички.
- Абе, той е наше момче. Не се сърди. – аргументира се Стоян.
- Ти дори не му знаеш името, за да обясняваш, че е наше момче.
- Не, не, няма проблем. – каза момчето и се усмихна в знак на проявено разбиране към вече добре подпийналия Стоян. - На всеки се случва сега. Объркал се е просто.
Стоян се усмихна и пресуши чашата си. След това стана и се запъти към кухнята, за да я напълни.
В кухнята домакинята стоеше с още три нейни приятелки и си говореха спокойно. Стоян се удари във вратата, но влезе уверен в стаята.
- Охооо, какво имаме тук? – възкликна закачливо той.
Домакинята тръгна към него с думите:
- Ела да те запозная с едни мои приятелки.
Стоян си каза набързо името, но преди да им обърне каквото и да било внимание, хвана бутилката и напълни чашата си. След това се обърна и каза:
- Хайде вече наздраве. Ама вие тука не пиете изобщо, какви са тези неща.
- Е, ние сме жени. Не може да се наливаме с алкохол. – отговори вежливо едно от момичетата.
- А, не може? Само се правите на невинни тука. – разкритикува я Стоян.
- Ти от къде си? – реши да смени темата момичето.
- Аз ли? Аз съм от Бургас.
- Аз имам много приятели от там. Всички са само хубави хора. Не съм ходила в Бургас, но трябва да отида някой път. – възкликна тя.
- Кой бе? – подскочи и повиши тон Стоян - Какви хубави хора? В този град са само помияри. Там няма хора. Какво ще му гледаш? То там няма нищо. Само една кочина със свинете в нея.
- Е сега, защо говориш така? Аз имам толкова хубави впечатления от моите приятели.
- И те са помияри. – продължи да се кара на момичето.
- Добре де, ти също си от там. Значи и ти си такъв.
- Кой, аз ли? Аз не съм такъв. Аз дойдох в София, а там останаха само най-тъпите, защото никой не ги иска никъде. – отговори уверен в аргументите си Стоян.
- Това не е много правилно мислене. Все пак сигурна съм, че има съвсем нормални и готини хора, които съзнателно са поискали да останат там. Водят си своя живот и са щастливи. Това, че ти си дошъл в София, не означава, че си нещо повече от тях или че си постигнал нещо повече.
- О не, означава. – отново започна да повишава тон Стоян. - Няма нормални хора, които да не искат да се махнат от там. Там е една помийна яма. Няма нищо в този град. Само селяндури.
- Е защо мислиш така? Дай ми пример?
- Защото си е така, какъв пример да ти давам? Аз щом ти казвам е така. – отсече авторитетно Стоян.
- О не, отказвам се. С теб не може да се говори. Ти си като дървен философ, който не слуша никого освен себе си. – каза момичето, което се измори от виковете на Стоян и постоянните обидни думи, които се сипеха от устата му.
Стоян вдигна победоносно глава доволен, че не са успели да му противоречат и се обърна към масата с мезетата. До едната чиния той видя купичка пълна с топено сирене. Взе едно хлебче и бръкна с него вътре, за да загребе повече. В този момент домакинята му направи забележка.
- Стояне, недей да бъркаш така в купичката. Ето, до нея сме сложили лъжичка. Вземи си с нея и си намажи на филията.
- А, че защо? – с нескрито учудване попита той.
- Ами на някой от гостите може да не му бъде приятно след това да си намаже.
- На кого? – продължи да пита Стоян докато дъвчеше.
- На мен например.
- Е, на мен пък не ми пречи. – отсече Стоян и се запъти към другата стая.
Около масата в хола се водеха най-различни разговори. Стоян разбута хората, за да стигне до Петър. След това се заслуша какво говори. Петър разказваше на няколко от гостите случка от неговото ежедневие - как му се е наложило да обикаля по всички аптеки в столицата, за да намери определени хапчета, предписани му от лекаря. За негов лош късмет се оказало, че тези хапчета са спрени от производство преди 5-6 години и никъде не може да ги намери.
- Абе ти много си се изнежил? Обикалял малко. Ама така е, ти по-далеч от леглото и стола не отиваш, а и по цял ден пък затлъстяваш зад онова бюро. Тебе да не те накара човек да походиш малко пеш. – намеси се с висок тон Стоян в разговора.
- Стояне, моля те не викай. Всички те чуваме добре. Не ми е за ходенето, друга ми беше мисълта. Как така може този лекар да не знае, че от 6 години това лекарство изобщо не се произвежда?
- Не ми ги обяснявай ти тия на мен. Ти си станал такъв мързелив пор. Какво правиш събота и неделя? Лежиш ми по цял ден.
- Е, не е точно така. Почивам си. Върша си различни неща.
- Аз, батенце, съм в планината. Това е моята религия. Качвам се горе и забравям за всички. Ама там не е за всеки. Такива като Вас там не могат да оцелеят. Вие сте мързеливи. Ако ви изпъна да качате един баир, ще си останете долу.
- Стояне, радвам се, че ти харесва да ходиш по планините. Аз не съм такъв човек. На мен не ми доставя удоволствие да прекарам свободното си време в катерене по чукарите. Аз си имам свой начин да си почивам и да се зареждам с енергия. - обясни Петър.
- Да бе, да. Ти си една мърда. – започна отново да вика Стоян и да казва обидни думи на домакина си пред гостите. - Станал си един пор. Къде ми се зареждаш с енергия? По цял ден лежиш. Ако те пусна в планината не можеш да оцелееш и 2 мин.
- Стояне, първо спри да викаш. – направи му поредната забележка Петър. - Късно е и комшиите вече са си легнали. Второ, спри да се изразяваш с тези думи. Виждам, че си пил, но се дръж малко по-прилично. Ти не ме слушаш какво ти казвам, нито знаеш как си прекарвам свободното време, за да правиш такива изводи.
След тези думи Стоян се изправи и още по-високо се провикна.
- Абе какви комшии, бе? Да им го натаковам на тях. Аз съм решил да си правя кефа, не да се съобразявам с тях. Те са шибани помияри. Какво ще им се мазниш. – разговорите на цялата маса спряха и погледите на всички се обърнаха към Стоян.
- Стига си викал ти казах. На никого не се мазня, просто се съобразявам хората, с които живея.
- А те съобразяват ли се с теб? – попита Стоян.
- Да, съобразяват се.
- С мен никой не се съобразява. Затова и аз с никой няма да се съобразявам. – отсече Стоян и блъсна с юмрук по масата. Петър веднага му направи поредната забележка.
След всичко това Петър вече се чудеше къде да се скрие от срам. Всичко му се струваше като кошмар и се надяваше, че скоро ще се събуди. Стоян му бе приятел. Имаха много хубави спомени заедно. Знаеше и че в момента животът на Стоян не бе розов. Единият бе успял да подреди живота си, а другият не. Изпитваше съчувствие и му се искаше да вярва, че приятелят му не е такъв, защото преди години бе друг. „Сигурно има кофти момент“ си мислеше Петър. Всичко това го караше да продължава да стиска зъби и да не изхвърли Стоян през вратата. В този момент обаче просто му се искаше да върне времето назад и да не го бе канил. Забележките му явно не означаваха нищо, а поведението на приятеля му бе не само неуважително към гостите, но и към него самия.
- Моля те, свали си ръцете от мен. – чу се женски глас, който погледът на Петър последва.
Стоян бе прегърнал едно от момичетата и се опитваше да свърже някакво изречение от поредната си назидателна реч.
- Защо? – усмихващ се я попита Стоян.
- Защото не ме познаваш, нито аз теб, за да ме прегръщаш. – обясни момичето.
- О, ти си една голяма кучка. Надушвам те аз.
В този момент Петър се намеси и дръпна Стоян за ръката.
- Какво правиш? Остави момичето намира и спри да й говориш такива глупости.
- Спокойно бе. Какво ми се панираш? Тая ме желае, батенце. Аз ги разбирам жените.
- Ти, защото много ги разбираш жените, затова си сам.
- Абе, как се казваше тая? – игнорира забележката Стоян с нов въпрос.
Докато двамата спореха, момичето отиде да си вземе довиждане с домакинята. Видяли случката и изморени от безсмислените крясъци на Стоян, останалите гости, използваха това като повод те също да се насочат към вратата. „Много късно стана. Нали знаете, че живеем далеч. Утре трябва да ставам рано.“ – всяко извинение влезе в употреба. Така само за няколко минути апартаментът опустя.
Стоян не се притесни, че другите си тръгнаха. Взе една от чиниите и изсипа в нея всички мезета, които бяха останали. След това седна на масата и започна с две ръце да яде. Петър продължи да го мъмри за поведението му. Обясняваше му какви глупости е правил и казвал на хората, какво неуважение е проявил към всички и как го е срам от него в момента. Стоян обаче не му обръщаше внимание, а само се забавляваше на случките, които му се разказват. След като опразни чинията, той стана и каза:
- Е, то май и аз е време да си тръгвам.
На следващия ден Петър отвори очи с надеждата, че е сънувал кошмар. Уви обаче, разхвърленият хол и препълнените пепелници започнаха да възстановяват кристално и в детайли предходната вечер. Той и приятелката му се спогледаха.
- Един ден ще си спомняме за тази вечер и много ще се забавляваме като я разказваме на приятелите ни. – опита се да я разведри Петър.
- Повече да не си го поканил. Развали вечерта на всички.
В този момент телефонът на Петър иззвъня. Беше Стоян.
- Стана ли бе? – попита Стоян.
- Да, станахме.
- Абе, аз снощи се понапих малко. Много ли съм се изложил?
- Ами меко казано, да. Викаше по хората, не ги оставаше да се изкажат, говореше глупости на всички. Гостите се чудеха от къде сме те изкопали.
След тези думи Стоян започна да се смее.
- Голяма работа сега пък е станала. Тия били много изнежени бе. Кажи им, че ако има нещо – няма нищо. Хайде и другия път пак да ме поканиш.