Ако някой реши да констриура индекс, отмерващ патриотизма на българите, то той ще наподобява кардиограма на сърдечна дейност. Защо? На всеки две години нивото му ще бележи резки покачвания, които ще бъдат последвани от също толкова силни падания. Причината, която ще го кара да се движи по този начин, е ... избори. Избори за парламент, за местна власт и от време на време за президент.
Политическият елит, който днес претендира за такъв, всъщност се състои основно от хора и партии, провалили се в управлението на страната. Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че участниците в политическия живот са основно хора, които имат по някое друго черно петно в биографиите си. Всеки от тях обаче предлага само едно на избирателя – промяна. И така, всички ние все променяме на 4 години нещата уж, но все се оказва, че промяната не е за нас, а за някой друг. Основните политически сили, които ще видим на изборите са участвали по един или друг начин в управлението на страна, но ... народът не им е гласувал доверие. Искал е отново промяна. И така въртележката се завърта. Начело застава една партия, после друга, докато накрая, след като всеки се е провалил в очите на избирателите иска отново. Само че избирателите не дават вече толкова лесно своето доверие. Ето защо, логично се започва да се търсят и други стимули като тактически да се злепостави опонента. А това оказва се е лесно, защото в миналото на всеки има по нещо гнило. Я е бил агент на ДС, я е имал връзки с престъпни босове, я е придобил незаконно апартаменти, фирми или земи, а да не говорим, че може и да е източил пари от държаната каса. Разбира се всички тези неща са и остават безнаказани. Този филм обаче не се харева на избирателя и той просто остава апатичен. Ето защо стигаме и до логичния патриотизъм: всеки, ако смята себе си за българин, рожба на Велика България – трябва да гласува. Ако не го направи, той се отрича от себе си. Разбира се това не винаги помага и затова се намесва и икономиката. Простите аритметични сметки показват, че излиза по-евтино да купиш ромски гласове на изборите, с които да спечелиш властта, отколкото да бъдеш почтен пред избирателите си. Това също така се вписва съвършенно с модела на патриотизма и дава на избирателите цел, срещу която да се борят. Да излязат да гласуват, защото иначе продажните ромски гласове ще ги управляват. И т.н и т.н.
Всъщност извън всичко това, животът на българина остава непроменен. Гръмките обещания за високи пенсии се превръщат в сложни обяснения, целящи да покажат как това ще стане, но всъщост не сега, а някой друг ден. Безнаказаността на криминално проявени лица и покровителството им от висши политически скръгове остават горчивия привкус у избирателя, че законът за него е друг и той има право единствено и само на глас. Тогава на изборите всички обличат новите си дрехи и услужливо паметта им за последните години започва да им изневерява и започват да искат промяна.
Политическите битки с „кални бомби“, хвърляни по медиите, изместиха сблъсъците на идеи, виждания и ... воля. Така, лека полека на изборите започна да се гласува не ЗА някого, за по-добрия, а ПРОТИВ някого. Всички предизборни кампании започнаха индиректно да казват на избирателите да гласуват за тях, защото те са „по-малкото зло“. Като член на Европейския Съюз България получава достъп до програми за финансиране, целящи да подпомогнат предприемачите и хората с идеи. Те обаче не еднократно бяха спирани, защото пари бяха пренасочвани в нечий джоб. Когато политиците грешат, цената плаща народът, защото никой не санкционира конкретни политици, а санкционира страната.
Всичко това доведе до цялостна политическа апатия от страна на народа. Приближаващите президентски избори показаха неспособността на партиите да излъчат достойни лица. Вглеждайки се в редиците си чрез повеждането на редица социологически проучвания, те получиха един ясен отговор: избирателите не искат никого от тези лица. Избирателите искат не само нови политици, но и нов манталитет у държавниците. За жалост няма кой да им го предложи и да го защити с дела.
Как обаче избирателите да го изискат от политическия елит? Като накаже едните и гласува в полза на другите, а след това на другите избори да накаже избраните днес. И така с надеждата, че в това лутане в цветове все някак си нещата ще се наредят. Е, явно няма. 20 години демокрация доведе до „лумпенизирани хора“, които просто искат да имат реални права и законност, пред която всички да бъдат равни. Когато не ни се харесва сериалът по телевизията, просто сменяме канала, но за политическия живот в страната това сякаш не важи.
Как да покажем, че искаме промяна, когато всеки път ни карат да гласуваме за същите хора, накарали ни да я искаме. Моето решение е просто. В деня на изборите ще отида и ще покажа жълт картон на политиците ни, като задраскам бюлетината от край до край. Просто защото не искам никой от тези политици, просто защото ми писна и искам промяна. Ще пусна невалидна бюлетина в знак, че тези хора и партии е време да отидат там, където им е мястото – в историята, и да дойдат новите, научили поуките от допусканите грешки. Ако всички, които искат промяна, направят това, то тогава може би ще я получим. Ако всички тези хора излязат на 23-ти и кажат СТИГА. Но какво ще стане тогава с любимите ми заплахи, че ако не гласувам, ще ме управляват купени ромски гласове? Ами, отговорът е нищо. ЦИК е длъжна да обяви броя на невалидните бюлетини, а когато той е по-голям от броя от валидните, то изборът няма да бъде легитимен. Нека да гласуваме на тези избори за себе си, за нашата промяна.
Текстът изразява личното мнение на автора. Не е обвързано с конкретна политическа сила и не е опит за манипулация или нарушаване на конституционното право на свободен избор на гражданите. Просто различна гледна точка.
Материалът е публикуван в София Пост - Mедия за града и света, под заглавието: Кардиограмата на един вот*
Политическият елит, който днес претендира за такъв, всъщност се състои основно от хора и партии, провалили се в управлението на страната. Ако се вгледаме по-внимателно, ще видим, че участниците в политическия живот са основно хора, които имат по някое друго черно петно в биографиите си. Всеки от тях обаче предлага само едно на избирателя – промяна. И така, всички ние все променяме на 4 години нещата уж, но все се оказва, че промяната не е за нас, а за някой друг. Основните политически сили, които ще видим на изборите са участвали по един или друг начин в управлението на страна, но ... народът не им е гласувал доверие. Искал е отново промяна. И така въртележката се завърта. Начело застава една партия, после друга, докато накрая, след като всеки се е провалил в очите на избирателите иска отново. Само че избирателите не дават вече толкова лесно своето доверие. Ето защо, логично се започва да се търсят и други стимули като тактически да се злепостави опонента. А това оказва се е лесно, защото в миналото на всеки има по нещо гнило. Я е бил агент на ДС, я е имал връзки с престъпни босове, я е придобил незаконно апартаменти, фирми или земи, а да не говорим, че може и да е източил пари от държаната каса. Разбира се всички тези неща са и остават безнаказани. Този филм обаче не се харева на избирателя и той просто остава апатичен. Ето защо стигаме и до логичния патриотизъм: всеки, ако смята себе си за българин, рожба на Велика България – трябва да гласува. Ако не го направи, той се отрича от себе си. Разбира се това не винаги помага и затова се намесва и икономиката. Простите аритметични сметки показват, че излиза по-евтино да купиш ромски гласове на изборите, с които да спечелиш властта, отколкото да бъдеш почтен пред избирателите си. Това също така се вписва съвършенно с модела на патриотизма и дава на избирателите цел, срещу която да се борят. Да излязат да гласуват, защото иначе продажните ромски гласове ще ги управляват. И т.н и т.н.
Всъщност извън всичко това, животът на българина остава непроменен. Гръмките обещания за високи пенсии се превръщат в сложни обяснения, целящи да покажат как това ще стане, но всъщост не сега, а някой друг ден. Безнаказаността на криминално проявени лица и покровителството им от висши политически скръгове остават горчивия привкус у избирателя, че законът за него е друг и той има право единствено и само на глас. Тогава на изборите всички обличат новите си дрехи и услужливо паметта им за последните години започва да им изневерява и започват да искат промяна.
Политическите битки с „кални бомби“, хвърляни по медиите, изместиха сблъсъците на идеи, виждания и ... воля. Така, лека полека на изборите започна да се гласува не ЗА някого, за по-добрия, а ПРОТИВ някого. Всички предизборни кампании започнаха индиректно да казват на избирателите да гласуват за тях, защото те са „по-малкото зло“. Като член на Европейския Съюз България получава достъп до програми за финансиране, целящи да подпомогнат предприемачите и хората с идеи. Те обаче не еднократно бяха спирани, защото пари бяха пренасочвани в нечий джоб. Когато политиците грешат, цената плаща народът, защото никой не санкционира конкретни политици, а санкционира страната.
Всичко това доведе до цялостна политическа апатия от страна на народа. Приближаващите президентски избори показаха неспособността на партиите да излъчат достойни лица. Вглеждайки се в редиците си чрез повеждането на редица социологически проучвания, те получиха един ясен отговор: избирателите не искат никого от тези лица. Избирателите искат не само нови политици, но и нов манталитет у държавниците. За жалост няма кой да им го предложи и да го защити с дела.
Как обаче избирателите да го изискат от политическия елит? Като накаже едните и гласува в полза на другите, а след това на другите избори да накаже избраните днес. И така с надеждата, че в това лутане в цветове все някак си нещата ще се наредят. Е, явно няма. 20 години демокрация доведе до „лумпенизирани хора“, които просто искат да имат реални права и законност, пред която всички да бъдат равни. Когато не ни се харесва сериалът по телевизията, просто сменяме канала, но за политическия живот в страната това сякаш не важи.
Как да покажем, че искаме промяна, когато всеки път ни карат да гласуваме за същите хора, накарали ни да я искаме. Моето решение е просто. В деня на изборите ще отида и ще покажа жълт картон на политиците ни, като задраскам бюлетината от край до край. Просто защото не искам никой от тези политици, просто защото ми писна и искам промяна. Ще пусна невалидна бюлетина в знак, че тези хора и партии е време да отидат там, където им е мястото – в историята, и да дойдат новите, научили поуките от допусканите грешки. Ако всички, които искат промяна, направят това, то тогава може би ще я получим. Ако всички тези хора излязат на 23-ти и кажат СТИГА. Но какво ще стане тогава с любимите ми заплахи, че ако не гласувам, ще ме управляват купени ромски гласове? Ами, отговорът е нищо. ЦИК е длъжна да обяви броя на невалидните бюлетини, а когато той е по-голям от броя от валидните, то изборът няма да бъде легитимен. Нека да гласуваме на тези избори за себе си, за нашата промяна.
Текстът изразява личното мнение на автора. Не е обвързано с конкретна политическа сила и не е опит за манипулация или нарушаване на конституционното право на свободен избор на гражданите. Просто различна гледна точка.
Материалът е публикуван в София Пост - Mедия за града и света, под заглавието: Кардиограмата на един вот*