Седмица след така нареченото „мега дерби на България“ между отборите на Левски и ЦСКА, продължават да отекват отзивите, спуканите глави продължават да болят, а белезите в душите продължават да кървят. Седмици преди вечерта на 26-ти февруари, феновете на двата отбора започнаха да се настройват едни срещу други. Словесните престрелки между председателите на фенклубовете не спираха, а в заканите един на друг нямаше и следа от футбол. Очаквано по време на мача напрежението ескалира. Равносметката след последния съдийски сигнал бе десетки ранени, обезобразен стадион и още по-силна омраза между червени и сини. (За щастие този път се размина без погубени животи.)
За пореден път една шепа хора застрашиха живота на хиляди и ни накараха да се отвратим от футбола. Тази шепа от хора, председателите на фенклубовете на двата отбора наричат агитка, която при всеки сблъсък между Левски и ЦСКА, оглавяват гордо като предводители на своята лична армия. Вместо да наказват хулиганските прояви на своите запалянковци, те застават зад тях. Вместо да изключват от редиците на фенклубовете пияни, дрогирани и биещи се вандали, те им осигуряват безплатна защита от органите на реда и безплатен вход за стадионите. И всичко това, за да се защитят от себеподобните си привърженици на противоположния цвят. Знаейки много добре, че насилието поражда единствено и само насилие, те му отговарят с още по-голямо насилие.
По време на тази измислена война, чиято единствена цел е да придаде смисъл на съществуването на неколцина, загиват и в буквалният и в преносният смисъл, истинските фенове. Тези хора те приемат за истински фен единствено ако носиш белези по тялото си от кървави сблъсъци с противоположния цвят. Тези хора нямат морал и винаги оправдават гаменщината си с това, че някой им е позволил като не ги е спрял. Когато обаче се опитат да ги спрат, те реагират още по-остро и безмилостно, защото се чувстват ограничени. Но кои са тези хора? Какво са постигнали в живота си? И отговорите са прости: Никои и Нищо. Просто шепа безмозъчни хулигани, които са готови да посещават всеки мач, за да имат повод да се напият със себеподобни. Хора без съдби, хора незнаещи дори имената на футболистите на отбора, чиято изопачена чест защитават с кръв. Нима това, че си пребил до смърт друго човешко същество само, защото носи тениска с различен цвят от твоят, те прави истински фен? Кое е измерителя за това колко обичаш отбора? Със сигурност не и кръвта по трибуните. Не е и броят счупени седалки.
Тъжното е, че всъщност истинските фенове отдавна не са по стадионите. Истинските фенове все по-рядко пускат телевизора, когато играе любимият им отбор. Истинските фенове носят с мъка заключени в сърцата им чувствата, които са изпитвали към отборите. Защото истинските фенове не приемат това, в което се е превърнал днес футбола и въпреки, че ги боли от реалността казват истината на глас. А истината е, че имената на футболистите в България се срещат по-често в криминалните хроники по повод хулигански прояви и шофиране в нетрезво състояние. Виждат ги да се изявяват все по-повече в нощните заведения и жълтите страници на медиите като герои от любовна сапунка с поредната чалга звезда, вместо по спортните терени.
Липсата на качество във футбола води и до липсата на качество по трибуните. Попаднали сме в деградиращата спирала, в която омразата, некадърността и хулиганщината се самоподхранват. Дори и 22-мата футболисти да изнесат красив и спортсменски мач, тази шепа фенове ще поднесат грозно зрелище на трибуните. И ... обратното. Красотата и спортсменският синхрон между футболисти и привърженици, става по-рядко срещано от датата 29-ти февруари в календарите ни.
На този фон полицията все повече и повече придобива обединяващият образ на най-мразеният враг. Агресията към хората в тъмно синьо, кара малките хулигански „армии“ наричани от тарторите им агитки, да застанат рамо до рамо и да кажат, че тя – полицията, е виновна за техните действия. Тя им е дала алкохола, тя им го е изляла насила в гърлата, тя им е дала наркотиците, тя им е сложила камъните и бомбичките в ръцете, тя ги е затворила в клетките и им е казал „Чупи“. И накрая пак същата тази полиция не се е държала адекватно.
Няколко дни след поредният печален мач, участниците в кървавите сблъсъци се нападат и задават въпроси как се стигна до тук. Питат защо са били намерили камъни по трибуните, но не си задават сами въпроса, защо са ги хвърляли. Вместо да се засрамят от себе си, се обвиняват. Не осъждат насилието, което са проявили, а се оправдават с това, че то е провокирано. Обвиняват полицията, че ги е държала в клетка, а когато полицията ги остави на свобода, я обвиняват, че тя не ги е спряла, за да не потрошат стадиона. Крият алкохола, наркотиците и бомбичките, когато влизат на стадиона по всевъзможни места и начини, а след това обвиняват полицията, че не ги е намерила и не ги е предпазила от самите тях. Обвиняват полицията, че е допуснала хора в нетрезво състояние на трибуните, а когато не допусне видимо неадекватен фен, че той си е купил билет и без никакво право го оставят пред стадиона.
Относно образът на лошият „чичко полицай“, който създава тази шепа от самопровъзгласили се войни на правдата, бих задал въпроса - Ходили ли сте на мач? Аз съм ходил. С ръка на сърцето мога да призная, че не е имало полицай, който да е започнал безпричинно да ме бие или обижда. А вие? Не това, че сте чули, че на някой приятел, някой негов приятел, та гаджето на сестра му е пострадал безпричинно от проява на полицейски произвол по време на футболен мач, не се брои. Хората разказват какви ли не невероятни истории и в тях, те винаги са добрите герои. Питам Вас лично.
Полицията винаги е удобният виновник за пилатовщината на ръководителите на фенклубовете. За това, че те нямат куража да си признаят, че са се провалили, че не изграждат истински фенклубове състоящи се от обикновени хора, които искат да се наслаждават на красив футбол. От хора, които искат да отидат на трибуните, за да наблюдават футболен спектакъл. От хора, които ще изискват от футболистите да прекарват повече време на зеления терен, от колкото по лъскавият под на чалга заведенията. От хора, които с доблест могат да признаят грешките на отбора си и да искат от треньора и ръководството да бъдат поправени. От хора, които няма да се срамуват да протегнат ръка към човекът носещ различен цвят тениска и да го поздравят с победата на отборът му.
Но уви, всеки път виновният е не друг, а топката. Този бездушен, напопмпан с въздух предмет. Ако не бе той, нямаше да има и футболисти и фенове. Никой не поема отговорност за това, че когато отиваш на трибуните търсейки умишлено повод да проявиш агресията си спрямо другите човешки същества, то винаги ще си намериш такъв. За всичко е виновна топката – та тя се търкаля за бога.
За пореден път една шепа хора застрашиха живота на хиляди и ни накараха да се отвратим от футбола. Тази шепа от хора, председателите на фенклубовете на двата отбора наричат агитка, която при всеки сблъсък между Левски и ЦСКА, оглавяват гордо като предводители на своята лична армия. Вместо да наказват хулиганските прояви на своите запалянковци, те застават зад тях. Вместо да изключват от редиците на фенклубовете пияни, дрогирани и биещи се вандали, те им осигуряват безплатна защита от органите на реда и безплатен вход за стадионите. И всичко това, за да се защитят от себеподобните си привърженици на противоположния цвят. Знаейки много добре, че насилието поражда единствено и само насилие, те му отговарят с още по-голямо насилие.
По време на тази измислена война, чиято единствена цел е да придаде смисъл на съществуването на неколцина, загиват и в буквалният и в преносният смисъл, истинските фенове. Тези хора те приемат за истински фен единствено ако носиш белези по тялото си от кървави сблъсъци с противоположния цвят. Тези хора нямат морал и винаги оправдават гаменщината си с това, че някой им е позволил като не ги е спрял. Когато обаче се опитат да ги спрат, те реагират още по-остро и безмилостно, защото се чувстват ограничени. Но кои са тези хора? Какво са постигнали в живота си? И отговорите са прости: Никои и Нищо. Просто шепа безмозъчни хулигани, които са готови да посещават всеки мач, за да имат повод да се напият със себеподобни. Хора без съдби, хора незнаещи дори имената на футболистите на отбора, чиято изопачена чест защитават с кръв. Нима това, че си пребил до смърт друго човешко същество само, защото носи тениска с различен цвят от твоят, те прави истински фен? Кое е измерителя за това колко обичаш отбора? Със сигурност не и кръвта по трибуните. Не е и броят счупени седалки.
Тъжното е, че всъщност истинските фенове отдавна не са по стадионите. Истинските фенове все по-рядко пускат телевизора, когато играе любимият им отбор. Истинските фенове носят с мъка заключени в сърцата им чувствата, които са изпитвали към отборите. Защото истинските фенове не приемат това, в което се е превърнал днес футбола и въпреки, че ги боли от реалността казват истината на глас. А истината е, че имената на футболистите в България се срещат по-често в криминалните хроники по повод хулигански прояви и шофиране в нетрезво състояние. Виждат ги да се изявяват все по-повече в нощните заведения и жълтите страници на медиите като герои от любовна сапунка с поредната чалга звезда, вместо по спортните терени.
Липсата на качество във футбола води и до липсата на качество по трибуните. Попаднали сме в деградиращата спирала, в която омразата, некадърността и хулиганщината се самоподхранват. Дори и 22-мата футболисти да изнесат красив и спортсменски мач, тази шепа фенове ще поднесат грозно зрелище на трибуните. И ... обратното. Красотата и спортсменският синхрон между футболисти и привърженици, става по-рядко срещано от датата 29-ти февруари в календарите ни.
На този фон полицията все повече и повече придобива обединяващият образ на най-мразеният враг. Агресията към хората в тъмно синьо, кара малките хулигански „армии“ наричани от тарторите им агитки, да застанат рамо до рамо и да кажат, че тя – полицията, е виновна за техните действия. Тя им е дала алкохола, тя им го е изляла насила в гърлата, тя им е дала наркотиците, тя им е сложила камъните и бомбичките в ръцете, тя ги е затворила в клетките и им е казал „Чупи“. И накрая пак същата тази полиция не се е държала адекватно.
Няколко дни след поредният печален мач, участниците в кървавите сблъсъци се нападат и задават въпроси как се стигна до тук. Питат защо са били намерили камъни по трибуните, но не си задават сами въпроса, защо са ги хвърляли. Вместо да се засрамят от себе си, се обвиняват. Не осъждат насилието, което са проявили, а се оправдават с това, че то е провокирано. Обвиняват полицията, че ги е държала в клетка, а когато полицията ги остави на свобода, я обвиняват, че тя не ги е спряла, за да не потрошат стадиона. Крият алкохола, наркотиците и бомбичките, когато влизат на стадиона по всевъзможни места и начини, а след това обвиняват полицията, че не ги е намерила и не ги е предпазила от самите тях. Обвиняват полицията, че е допуснала хора в нетрезво състояние на трибуните, а когато не допусне видимо неадекватен фен, че той си е купил билет и без никакво право го оставят пред стадиона.
Относно образът на лошият „чичко полицай“, който създава тази шепа от самопровъзгласили се войни на правдата, бих задал въпроса - Ходили ли сте на мач? Аз съм ходил. С ръка на сърцето мога да призная, че не е имало полицай, който да е започнал безпричинно да ме бие или обижда. А вие? Не това, че сте чули, че на някой приятел, някой негов приятел, та гаджето на сестра му е пострадал безпричинно от проява на полицейски произвол по време на футболен мач, не се брои. Хората разказват какви ли не невероятни истории и в тях, те винаги са добрите герои. Питам Вас лично.
Полицията винаги е удобният виновник за пилатовщината на ръководителите на фенклубовете. За това, че те нямат куража да си признаят, че са се провалили, че не изграждат истински фенклубове състоящи се от обикновени хора, които искат да се наслаждават на красив футбол. От хора, които искат да отидат на трибуните, за да наблюдават футболен спектакъл. От хора, които ще изискват от футболистите да прекарват повече време на зеления терен, от колкото по лъскавият под на чалга заведенията. От хора, които с доблест могат да признаят грешките на отбора си и да искат от треньора и ръководството да бъдат поправени. От хора, които няма да се срамуват да протегнат ръка към човекът носещ различен цвят тениска и да го поздравят с победата на отборът му.
Но уви, всеки път виновният е не друг, а топката. Този бездушен, напопмпан с въздух предмет. Ако не бе той, нямаше да има и футболисти и фенове. Никой не поема отговорност за това, че когато отиваш на трибуните търсейки умишлено повод да проявиш агресията си спрямо другите човешки същества, то винаги ще си намериш такъв. За всичко е виновна топката – та тя се търкаля за бога.