Началото наминалата седмицата хвърли светлина върху подробностите около един спорен според общественото мнение закон. А именно, регламентиране на разплащанията от бизнеса и населението. Законът предвижда всички плащания на суми над 15 хиляди лева да бъдат извършвани задължително по банков път. Проектът беше одобрен на първо четене още на 13 януари с лимит от 5 хил. лева. По-ниската сума обаче отприщи общественото недоволство поради задължителният характер и опасенията, че подобен закон е рожба на лобизъм и обслужва изцяло интересите на банките в страната като по този начин те ще увеличат печалбите си от такси и комисионни удържани за преводите на суми. Именно това обществено недоволство преди новият изборен сезон се оказа ключово и минималният праг бе вдигнат тройно. Реално на битово ниво плащания над 15 хил. лева се извършват сравнително рядко от обикновените граждани като такива са насочени основно за закупуване на жилище или нов автомобил. Така основната тежест на закона пада върху бизнеса.
Има ли обаче основание за обществено недоволство към закона?
Всички критики по отношение на този закон са насочени към задължителният му характер. Според редица граждани той ограничава тяхното право на свободен избор. Основната цел на закона според управляващите обаче, е той да се превърне в инструмент за превенция на сивата икономика в страната. Оценките в анализа на Центъра за изследване на демокрацията за размера на сивата икономика в България от 1990 г. насам варират между 16% и 38% от БВП, което нарежда страната ни сред най-сивите нови страни членки на ЕС. Според различни оценки размерът на сивата икономика в България за периода 2007 - 2008 г. е между 20% и 35% от БВП.
Скритото острие на общественото недоволство от приемането на този закон обаче не е задължаващият му характер, а това, че често гражданите сами стават съучастници на фирмите работещи в сивия сектор като се съгласяват да бъдат осигурявани на по-ниски работни заплати от тези, които реално получават. Основната причина, с която некоректните бизнесмени убеждават работниците си, послушно и с желание да им „съдействат“ е, че по този начин те плащат по-ниски данъци на държавата, а от това ще получават по-високи заплати. Това обаче реално не е точно така, защото размерът на работната им заплата е предмет на индивидуална договореност между тях самите и работодателите. Печелившият в случая не е работника, а работодателя, защото разпределението на тежестта на данъчната ставка при внасяне на осигуровки е 40% на 60% за работодателя, а когато той обещае на своите служители брутна заплата примерно от 800 лв., то тази сума трябва да се получава от работника след удържане на всички данъци, а не да се представя като сума постигната благодарението на неплатени данъци.
Съгласявайки се на така нареченото получаване на пари под масата, работниците се отказват от техните права. Тук прозира и слабата запознатост на самите тях със собствените им права. Проблемите, които осигуряването на по-ниски трудови възнаграждения, създават ескалираха през последните 3 години. По време на стагнация на икономиката много от бизнесите в страната изпитаха затруднения и производствената им натовареност се сви рязко. За да се справят с това, фирмите започнаха да намаляват своите разходи, което се превъплъти в освобождаване на служители. Според трудовият кодекс при освобождаване на работници поради намален обем на работата, на освободените им се полага парично обезщетение в размер на една работна заплата. Сумите, които те получаваха обаче не бяха в пълният размер, който са взимали преди, а в размера на сумите върху, които са се осигурявали. Разликата в общият обем често е фрапираща. Така в ситуация на нарастваща безработица, редица граждани останаха без доходи и с минимални обезщетения, тъй като давайки съгласието си да бъдат осигурявани на по-ниски суми, работниците са се превърнали в съучастници на своят некоректен работодател и законът е безсилен да ги защити и да изиска пълните суми, които до конкретният момент са били укривани от него,защото няма база върху, която да стъпи. Това отново е в полза на сивите работодатели, тъй като разколебава доверието на гражданите, че законът може да защити техните права и те още по-лесно прикриват некоректните си работодатели.
Другият проблем на по-ниските осигурителни суми е отложен във времето. Той ще възникне в годините, когато работникът се пенсионира. При плащането на по-ниски осигуровки, в индивидуалните партиди при доброволното пенсионно осигуряване ще бъдат натрупани по-малко средства, които ще бъдат разпределени на по-малки месечни вземания. Този проблем показа грозното си лице есента, когато около дискусиите за пенсионната реформа се оказа, че в пенсионните фондове има осигуряващи, които ще вземат пенсии от по 50 лева и такива, чиято сума е 700 лева. С други думи, някои работници са внасяли пълните си осигуровки и са натрупали по-високи суми, а други са се осигурявали на минимални суми. Идеите за национализация, които бяха лансирани от управляващите, щяха ощетят изрядните работници и работодатели и да възнаградят работещите в сивия сектор като вземат от парите на първите, за да дадат на вторите неотчитали доходите си през годините.
Каква обаче е връзката на разглежданият закон с получаваните трудови възнаграждения?
Просто е. При извършване на превод на суми по-банков път лесно може да се проследи при необходимост, обемът и движението на парите на конкретно лице. Необяснимо богатите собственици на имущество ще трябва да обяснят произхода на средствата си. Ако работник получава работна заплата на стойност да кажем от 1000 лева, но се осигурява на 300 лева, то пред закона той официално получава заплата в размер на 300 лева и е под въпрос наличието у него на сума от примерно 30 000 лева, с която си е закупил чисто нов автомобил. Подобни ситуации не са рядко срещани в родната действителност, а подобен закон ще позволи на служителите на НАП да реагират по-бързо в пресичането на подобни ситуации. С други думи укриването на доходи от работника ще се обезсмисли, защото средствата получени „под масата“ няма да могат да бъдат използвани отнего самият. Това от своя страна ще накара гражданите в подобни ситуации да изискват от своите работодатели да ги осигуряват на пълните им трудови възнаграждения и при нарушение на техните права да уведомяват съответните органи, които да следят за спазването им.
И няколко думи за икономиката.
Сивият сектор подкопава основите на всяка икономика. Поради укриването на данъци, неотчитането на трудова дейност и производство, сивите фирми могат да си позволят да продават своята продукция на много по-ниски цени от един изряден търговец. Когато нелоялните фирми обаче достигнат критичен обем в бизнес средите, те започват да задушават лоялните фирми, а ненамесата от страна държавата води до фалити или лавинообразно увеличаване на сивите фирми и често посивяване на цели сектори от икономиката. В тази среда няма бизнес норми на поведение, няма морал, няма законност, няма предвидимост и най-важното няма ДОВЕРИЕ. Логично никоя изрядна фирма, която реши да инвестира в разкриване на нови работни места в страната, не би искала да има подобни партньори. Държавата от своя страна получава много по-малко приходи от данъци, което се пренася и върху водените от нея политики. Парите, които би могла да отдели за закупуването на лекарства за тежко болни или социални помощи или инфраструктура, отиват за построяването на поредния безсмислен палат за шумни оргии край някой незнаен язовир. Свободната конкуренция в икономиката умира и постепенно я превръща в джунгла пренаселена от самоизяждащи се хиени.
Естествено всички опити да се изсветли бизнеса и доходите се посрещат от сивите работодатели с настройване на работниците им срещу каквито и да било мерки . Опитват се да прехвърлят цялата данъчна тежест върху техните заплати и да избягат от своите отговорности. Като допълнение на това се всява страх сред хората, че банкерите ще се възползват от задължителният характер на паричните трансфери и ще начисляват по-високи такси и комисионни. Всъщност икономическата логика показва, че колкото по-голямо е потреблението на даден продукти или услуга, толкова нейната себестойност се намалява. Ако се върнем 10 години назад във времето и си припомним цените за минута разговор на първият български мобилен оператор и ги сравним с днешните му, ще видим фрапиращата разлика от, преди над 2 лв. за минута, а днес под 20 стотинки (а към определени номера в мрежата, дори и безплатно). Според официалната статистика на БНБ, опериращите банки на българският пазар са 30, а това само по себе си създава добри условия за истинска конкуренция между тях, от която ще спечели не друг, а самият потребител, който ще получава по-качествена услуга на по-ниска цена.
За съжаление обаче намесването на популизъм в политиката, никога не води до ефективност. Много често политиците прилагат краткосрочни решения върху проблеми, за които са необходими действия с дългосрочни ефекти. Както видяхме, приемането на подобен закон е стъпка в правилната посока и ще бъде от полза и за бизнеса и за населението. Ефектите от него обаче ще проличат напред във времето, а притеснението на днешните управляващи, е че позитивите от неговите ефекти ще бъдат преписани от следващите. С други думи политиката в страната не работи за утре, а за днес и свършва точно в края на мандата на всяко правителство. Това, от което има нужда икономиката на България обаче е истинска реформа. Както вече бе споменато по-горе ефектът от този закон върху гражданите ще е минимален в моментния му вид, защото покупките, които те извършват на стойност над 15 хил. лева са единични, а от друга страна не всеки би се осмелил да се разхожда спокойно по улиците с куфарче пълно с пари и естествено би използвал услугите на някоя банка. И след всичко казано до тук, едва ли вече някой се съмнява, че за да бъде истински ефективен този закон, минималната сума трябва да бъде в границите межди 2 и 5 хиляди лева.
Има ли обаче основание за обществено недоволство към закона?
Всички критики по отношение на този закон са насочени към задължителният му характер. Според редица граждани той ограничава тяхното право на свободен избор. Основната цел на закона според управляващите обаче, е той да се превърне в инструмент за превенция на сивата икономика в страната. Оценките в анализа на Центъра за изследване на демокрацията за размера на сивата икономика в България от 1990 г. насам варират между 16% и 38% от БВП, което нарежда страната ни сред най-сивите нови страни членки на ЕС. Според различни оценки размерът на сивата икономика в България за периода 2007 - 2008 г. е между 20% и 35% от БВП.
Скритото острие на общественото недоволство от приемането на този закон обаче не е задължаващият му характер, а това, че често гражданите сами стават съучастници на фирмите работещи в сивия сектор като се съгласяват да бъдат осигурявани на по-ниски работни заплати от тези, които реално получават. Основната причина, с която некоректните бизнесмени убеждават работниците си, послушно и с желание да им „съдействат“ е, че по този начин те плащат по-ниски данъци на държавата, а от това ще получават по-високи заплати. Това обаче реално не е точно така, защото размерът на работната им заплата е предмет на индивидуална договореност между тях самите и работодателите. Печелившият в случая не е работника, а работодателя, защото разпределението на тежестта на данъчната ставка при внасяне на осигуровки е 40% на 60% за работодателя, а когато той обещае на своите служители брутна заплата примерно от 800 лв., то тази сума трябва да се получава от работника след удържане на всички данъци, а не да се представя като сума постигната благодарението на неплатени данъци.
Съгласявайки се на така нареченото получаване на пари под масата, работниците се отказват от техните права. Тук прозира и слабата запознатост на самите тях със собствените им права. Проблемите, които осигуряването на по-ниски трудови възнаграждения, създават ескалираха през последните 3 години. По време на стагнация на икономиката много от бизнесите в страната изпитаха затруднения и производствената им натовареност се сви рязко. За да се справят с това, фирмите започнаха да намаляват своите разходи, което се превъплъти в освобождаване на служители. Според трудовият кодекс при освобождаване на работници поради намален обем на работата, на освободените им се полага парично обезщетение в размер на една работна заплата. Сумите, които те получаваха обаче не бяха в пълният размер, който са взимали преди, а в размера на сумите върху, които са се осигурявали. Разликата в общият обем често е фрапираща. Така в ситуация на нарастваща безработица, редица граждани останаха без доходи и с минимални обезщетения, тъй като давайки съгласието си да бъдат осигурявани на по-ниски суми, работниците са се превърнали в съучастници на своят некоректен работодател и законът е безсилен да ги защити и да изиска пълните суми, които до конкретният момент са били укривани от него,защото няма база върху, която да стъпи. Това отново е в полза на сивите работодатели, тъй като разколебава доверието на гражданите, че законът може да защити техните права и те още по-лесно прикриват некоректните си работодатели.
Другият проблем на по-ниските осигурителни суми е отложен във времето. Той ще възникне в годините, когато работникът се пенсионира. При плащането на по-ниски осигуровки, в индивидуалните партиди при доброволното пенсионно осигуряване ще бъдат натрупани по-малко средства, които ще бъдат разпределени на по-малки месечни вземания. Този проблем показа грозното си лице есента, когато около дискусиите за пенсионната реформа се оказа, че в пенсионните фондове има осигуряващи, които ще вземат пенсии от по 50 лева и такива, чиято сума е 700 лева. С други думи, някои работници са внасяли пълните си осигуровки и са натрупали по-високи суми, а други са се осигурявали на минимални суми. Идеите за национализация, които бяха лансирани от управляващите, щяха ощетят изрядните работници и работодатели и да възнаградят работещите в сивия сектор като вземат от парите на първите, за да дадат на вторите неотчитали доходите си през годините.
Каква обаче е връзката на разглежданият закон с получаваните трудови възнаграждения?
Просто е. При извършване на превод на суми по-банков път лесно може да се проследи при необходимост, обемът и движението на парите на конкретно лице. Необяснимо богатите собственици на имущество ще трябва да обяснят произхода на средствата си. Ако работник получава работна заплата на стойност да кажем от 1000 лева, но се осигурява на 300 лева, то пред закона той официално получава заплата в размер на 300 лева и е под въпрос наличието у него на сума от примерно 30 000 лева, с която си е закупил чисто нов автомобил. Подобни ситуации не са рядко срещани в родната действителност, а подобен закон ще позволи на служителите на НАП да реагират по-бързо в пресичането на подобни ситуации. С други думи укриването на доходи от работника ще се обезсмисли, защото средствата получени „под масата“ няма да могат да бъдат използвани отнего самият. Това от своя страна ще накара гражданите в подобни ситуации да изискват от своите работодатели да ги осигуряват на пълните им трудови възнаграждения и при нарушение на техните права да уведомяват съответните органи, които да следят за спазването им.
И няколко думи за икономиката.
Сивият сектор подкопава основите на всяка икономика. Поради укриването на данъци, неотчитането на трудова дейност и производство, сивите фирми могат да си позволят да продават своята продукция на много по-ниски цени от един изряден търговец. Когато нелоялните фирми обаче достигнат критичен обем в бизнес средите, те започват да задушават лоялните фирми, а ненамесата от страна държавата води до фалити или лавинообразно увеличаване на сивите фирми и често посивяване на цели сектори от икономиката. В тази среда няма бизнес норми на поведение, няма морал, няма законност, няма предвидимост и най-важното няма ДОВЕРИЕ. Логично никоя изрядна фирма, която реши да инвестира в разкриване на нови работни места в страната, не би искала да има подобни партньори. Държавата от своя страна получава много по-малко приходи от данъци, което се пренася и върху водените от нея политики. Парите, които би могла да отдели за закупуването на лекарства за тежко болни или социални помощи или инфраструктура, отиват за построяването на поредния безсмислен палат за шумни оргии край някой незнаен язовир. Свободната конкуренция в икономиката умира и постепенно я превръща в джунгла пренаселена от самоизяждащи се хиени.
Естествено всички опити да се изсветли бизнеса и доходите се посрещат от сивите работодатели с настройване на работниците им срещу каквито и да било мерки . Опитват се да прехвърлят цялата данъчна тежест върху техните заплати и да избягат от своите отговорности. Като допълнение на това се всява страх сред хората, че банкерите ще се възползват от задължителният характер на паричните трансфери и ще начисляват по-високи такси и комисионни. Всъщност икономическата логика показва, че колкото по-голямо е потреблението на даден продукти или услуга, толкова нейната себестойност се намалява. Ако се върнем 10 години назад във времето и си припомним цените за минута разговор на първият български мобилен оператор и ги сравним с днешните му, ще видим фрапиращата разлика от, преди над 2 лв. за минута, а днес под 20 стотинки (а към определени номера в мрежата, дори и безплатно). Според официалната статистика на БНБ, опериращите банки на българският пазар са 30, а това само по себе си създава добри условия за истинска конкуренция между тях, от която ще спечели не друг, а самият потребител, който ще получава по-качествена услуга на по-ниска цена.
За съжаление обаче намесването на популизъм в политиката, никога не води до ефективност. Много често политиците прилагат краткосрочни решения върху проблеми, за които са необходими действия с дългосрочни ефекти. Както видяхме, приемането на подобен закон е стъпка в правилната посока и ще бъде от полза и за бизнеса и за населението. Ефектите от него обаче ще проличат напред във времето, а притеснението на днешните управляващи, е че позитивите от неговите ефекти ще бъдат преписани от следващите. С други думи политиката в страната не работи за утре, а за днес и свършва точно в края на мандата на всяко правителство. Това, от което има нужда икономиката на България обаче е истинска реформа. Както вече бе споменато по-горе ефектът от този закон върху гражданите ще е минимален в моментния му вид, защото покупките, които те извършват на стойност над 15 хил. лева са единични, а от друга страна не всеки би се осмелил да се разхожда спокойно по улиците с куфарче пълно с пари и естествено би използвал услугите на някоя банка. И след всичко казано до тук, едва ли вече някой се съмнява, че за да бъде истински ефективен този закон, минималната сума трябва да бъде в границите межди 2 и 5 хиляди лева.