Зима е. Студена януарска сутрин. Метро като слънце. От тук, та чаааааааак до Бургас, както се шегуваше премиерът. На перона се бе събрала тълпа от трудещи се хора, които кротко чакаха мотрисата. Електронното таблото на спирката прескочи от 4 на 3 минути. Хората мълчаха. Тук-там можеше да се видят групички от по двама души, които, прозявайки се, си говорят... за времето. Бе петъкът, бележещ края на първата за годината работна седмица. Измежду равнодушните лица на хората, които чакаха прави, се прокрадваха и такива на седнали на пейките пенсионери, тръгнали незнайно накъде, една влюбена двойка, чиято страст явно не можеше да бъде охладена от минусовите зимни температури, „по-пълни“ лелички, които, стигайки от вкъщи до спирката, вече не можеха да стоят на краката си. Ето точно тук изплува червендалестото лице на Стоян с небрежно нахлупена шапка. Спомняте ли си за Стоян от Своге? Е, не е той. Този е друг. Неговата житейска съдба далеч не е наситена с толкова емоции и обрати.
Този Стоян е от София. Или поне тук е роден. Преди много, много години майка му и баща му се местят в покрайнините на столицата. По-късно изневиделица тези покрайнини се превръщат в панелен квартал с патриотичното название „Люлин“. Пренасяйки в жертва за благото на индустриализацията своята къща, те са възнаградени с „модерно“ по онова време, панелно жилище. Направо бетон.
Ето там е роден и Стоян. Това се случило в далечната вече 1979 година. Зората на демокрацията го заварва като невръстен тийнейджър и го забърква в какви ли не неприятности. Като започнеш от улични сбивания и завършиш с употреба на наркотици. Стоян никога не е усещал родителска строгост, която да му каже кое е правилно и кое не. Навлизайки в годините на прехода, животът на неговото семейство се променял. Родителите му постоянно отсъствали: ту на работа, ту на гости на свои познати, ту разделени от семейни скандали. Заети със своите проблеми, те често забравяли за Стоян. Не обръщали внимание на личността, която се изграждала в него. Стигало им, че от време на време се прибира у дома жив и здрав.
Така Стоян днес е вече женен с едно дете. Среща съпругата си на купон у един негов познат преди 5 години. Оказва се, че тя живее само няколко блока по-нататък от неговия, но кварталът му вече толкова се е разраснал, че двамата някак си винаги са се разминавали в живота. Любовта ги спохожда и докато се усетят вечерите им започват да бъдат огласяни от детски плач. Днес и двамата работят, за да отглеждат плода на своята любов. Живеят на квартира в същия квартал. Всичките им приятели са там. Чувствата им един към друг не са охладнели, но посивяващото ежедневие ги е превърнало в рутина.
Ето го тази сутрин Стоян – стои и чака поредната мотриса, която да го отведе до малкото магазинче за авточасти, в което работи. Поради буйното си минало той не успява да завърши средното си образование, а за висше дори не е имал и желание. Всъщност, той самият дори няма такива приятели. Колите са му страст от малък, но не иска да работи в сервиз, защото цял ден ръцете му ще са изцапани с масло. В магазина незнанието на клиентите може и да го изнервя понякога до крайности, но все пак го възприема като по-интелигентна работа от тази по цял ден да „лежиш под колите“.
Стоян чака кротко и чопли семки. Закуската е най-важното ядене за деня. Вярно, правеше боклук под себе си, но нали онези с кучетата оставяха домашните си любимци да се изхождат по улиците. Та в този ред на мисли, точно неговите семки ли са най-големият проблем. А дупките по улиците, а скъпото парно, а високите цени, а ниските заплати? Отделно на всичко това, той нали си плаща за билетче в градския транспорт, ами да си намерят някой да им чисти.
Изведнъж спокойствието на тълпата бе нарушено от бягащ млад мъж. Той профуча пред Стоян, като почти не събори един човек, в когото се блъсна. Стоян само го изгледа и видя как се качва по стълбите към изхода, облечен в голямо шушляково яке и черна шапка, смъкната почти до носа му. В това време създалата се суматоха сред хората вече бе насочила вниманието на тълпата към обратната посока. Стоян се изправи и изгарящ от любопитство прибра пакетчето си със семки и започна да се надига на пръсти, за да разбере какво се случва. Бутна един възрастен мъж до себе си и го попита:
- Какво става?
- Май някой е припаднал. – каза пенсионерът.
- Ама то така е в тази държава. Може ли в този студ да ни карат да чакаме. Да сложат едно парно тук, да е топло. Толкова пари окрадоха и нищо за народа.
Жената от другата страна на Стоян се намеси:
- Не, никой не е припаднал. Вижте, че на жената отсреща са й откраднали чантата. Ей това момче, което бягаше, е било.
- Ами, то така е в тази държава, престъпниците си правят каквото искат. Престъпник да си на днешно време. – каза Стоян.
Наистина само на няколко метра от тях стоеше жена на около 50 години, която привличаше погледите на всички хора на спирката. Жената се оглеждаше на всички страни и сякаш гузна и засрамена от това, което й се бе случило, избягваше прекия контакт с очите, на когото и да било. Сякаш не само не знаеше какво да направи, но и някак си се притесняваше, че бе станала обект на такова внимание и то по такъв повод. В очите й проблясваше срам. Срам, че е развалила рутинната сутрин на толкова много хора. Срам от мнението, което те ще си направят за нея. Срам, от историите, които тълпата ще разказва на своите познати за случката, в която тя ще бъде главен герой.
Сред емоционалните възклицания, които се носеха на спирката, се чу отчетливо женски глас:
- Г-жо, обадете се в полицията.
Жената тутакси започна да бърка по джобовете на палтото си, за да намери мобилния си телефон. Чутите от нея думи й вдъхна свежи сили и тя почувства съпричастност у тълпата. Почувства надмощие в ситуацията от това, че нейният проблем изведнъж е станал най-важен. Докато набираше номера на полицията, тя каза укорително:
- Ама и вие защо не го спряхте?
Упрекът й не бе насочен към някого конкретно. Той бе изречен в пространството, очаквайки тълпата да се почувства засрамена и да стане още по-съпричастна към нейния проблем. И да, ето че хората започнаха да свеждат погледи към обувките си. Не закъсня обаче отговорът на едно младо момче – студент, отиващ на лекции:
- Г-жо, Вие защо не извикахте поне?
Пострадалата жена сякаш се направи, че не чу това, което каза момчето, и остави забележката му без отговор. Докато чакаше от другата страна на линията да чуе гласа на полицая, тя продължи да упреква тихо бездействието на тълпата. Толкова тихо, че сякаш я бе страх да не я чуе някой, но все пак държеше да го каже сама на себе си. От другата страна смирено навелите глави хора вече гледаха смело изправени и се самооправдаваха по между си с думите на студента. Как да спрат крадеца, като никой не им е казал, че е крадец. А и това е работа на полицията, защо я е нямало точно сега, когато се е случил инцидентът.
В този момент Стоян почувства, че любопитството му е задоволено. Погледна към електронното табло на спирката и то прескочи от 2 на 1 минута. „Ето, след малко идва.“ – си каза той наум. След това се обърна и седна. Извади от джоба си пакетчето със семки и отново започна да „закусва“. Все пак ... това не бе неговата чанта.
Този Стоян е от София. Или поне тук е роден. Преди много, много години майка му и баща му се местят в покрайнините на столицата. По-късно изневиделица тези покрайнини се превръщат в панелен квартал с патриотичното название „Люлин“. Пренасяйки в жертва за благото на индустриализацията своята къща, те са възнаградени с „модерно“ по онова време, панелно жилище. Направо бетон.
Ето там е роден и Стоян. Това се случило в далечната вече 1979 година. Зората на демокрацията го заварва като невръстен тийнейджър и го забърква в какви ли не неприятности. Като започнеш от улични сбивания и завършиш с употреба на наркотици. Стоян никога не е усещал родителска строгост, която да му каже кое е правилно и кое не. Навлизайки в годините на прехода, животът на неговото семейство се променял. Родителите му постоянно отсъствали: ту на работа, ту на гости на свои познати, ту разделени от семейни скандали. Заети със своите проблеми, те често забравяли за Стоян. Не обръщали внимание на личността, която се изграждала в него. Стигало им, че от време на време се прибира у дома жив и здрав.
Така Стоян днес е вече женен с едно дете. Среща съпругата си на купон у един негов познат преди 5 години. Оказва се, че тя живее само няколко блока по-нататък от неговия, но кварталът му вече толкова се е разраснал, че двамата някак си винаги са се разминавали в живота. Любовта ги спохожда и докато се усетят вечерите им започват да бъдат огласяни от детски плач. Днес и двамата работят, за да отглеждат плода на своята любов. Живеят на квартира в същия квартал. Всичките им приятели са там. Чувствата им един към друг не са охладнели, но посивяващото ежедневие ги е превърнало в рутина.
Ето го тази сутрин Стоян – стои и чака поредната мотриса, която да го отведе до малкото магазинче за авточасти, в което работи. Поради буйното си минало той не успява да завърши средното си образование, а за висше дори не е имал и желание. Всъщност, той самият дори няма такива приятели. Колите са му страст от малък, но не иска да работи в сервиз, защото цял ден ръцете му ще са изцапани с масло. В магазина незнанието на клиентите може и да го изнервя понякога до крайности, но все пак го възприема като по-интелигентна работа от тази по цял ден да „лежиш под колите“.
Стоян чака кротко и чопли семки. Закуската е най-важното ядене за деня. Вярно, правеше боклук под себе си, но нали онези с кучетата оставяха домашните си любимци да се изхождат по улиците. Та в този ред на мисли, точно неговите семки ли са най-големият проблем. А дупките по улиците, а скъпото парно, а високите цени, а ниските заплати? Отделно на всичко това, той нали си плаща за билетче в градския транспорт, ами да си намерят някой да им чисти.
Изведнъж спокойствието на тълпата бе нарушено от бягащ млад мъж. Той профуча пред Стоян, като почти не събори един човек, в когото се блъсна. Стоян само го изгледа и видя как се качва по стълбите към изхода, облечен в голямо шушляково яке и черна шапка, смъкната почти до носа му. В това време създалата се суматоха сред хората вече бе насочила вниманието на тълпата към обратната посока. Стоян се изправи и изгарящ от любопитство прибра пакетчето си със семки и започна да се надига на пръсти, за да разбере какво се случва. Бутна един възрастен мъж до себе си и го попита:
- Какво става?
- Май някой е припаднал. – каза пенсионерът.
- Ама то така е в тази държава. Може ли в този студ да ни карат да чакаме. Да сложат едно парно тук, да е топло. Толкова пари окрадоха и нищо за народа.
Жената от другата страна на Стоян се намеси:
- Не, никой не е припаднал. Вижте, че на жената отсреща са й откраднали чантата. Ей това момче, което бягаше, е било.
- Ами, то така е в тази държава, престъпниците си правят каквото искат. Престъпник да си на днешно време. – каза Стоян.
Наистина само на няколко метра от тях стоеше жена на около 50 години, която привличаше погледите на всички хора на спирката. Жената се оглеждаше на всички страни и сякаш гузна и засрамена от това, което й се бе случило, избягваше прекия контакт с очите, на когото и да било. Сякаш не само не знаеше какво да направи, но и някак си се притесняваше, че бе станала обект на такова внимание и то по такъв повод. В очите й проблясваше срам. Срам, че е развалила рутинната сутрин на толкова много хора. Срам от мнението, което те ще си направят за нея. Срам, от историите, които тълпата ще разказва на своите познати за случката, в която тя ще бъде главен герой.
Сред емоционалните възклицания, които се носеха на спирката, се чу отчетливо женски глас:
- Г-жо, обадете се в полицията.
Жената тутакси започна да бърка по джобовете на палтото си, за да намери мобилния си телефон. Чутите от нея думи й вдъхна свежи сили и тя почувства съпричастност у тълпата. Почувства надмощие в ситуацията от това, че нейният проблем изведнъж е станал най-важен. Докато набираше номера на полицията, тя каза укорително:
- Ама и вие защо не го спряхте?
Упрекът й не бе насочен към някого конкретно. Той бе изречен в пространството, очаквайки тълпата да се почувства засрамена и да стане още по-съпричастна към нейния проблем. И да, ето че хората започнаха да свеждат погледи към обувките си. Не закъсня обаче отговорът на едно младо момче – студент, отиващ на лекции:
- Г-жо, Вие защо не извикахте поне?
Пострадалата жена сякаш се направи, че не чу това, което каза момчето, и остави забележката му без отговор. Докато чакаше от другата страна на линията да чуе гласа на полицая, тя продължи да упреква тихо бездействието на тълпата. Толкова тихо, че сякаш я бе страх да не я чуе някой, но все пак държеше да го каже сама на себе си. От другата страна смирено навелите глави хора вече гледаха смело изправени и се самооправдаваха по между си с думите на студента. Как да спрат крадеца, като никой не им е казал, че е крадец. А и това е работа на полицията, защо я е нямало точно сега, когато се е случил инцидентът.
В този момент Стоян почувства, че любопитството му е задоволено. Погледна към електронното табло на спирката и то прескочи от 2 на 1 минута. „Ето, след малко идва.“ – си каза той наум. След това се обърна и седна. Извади от джоба си пакетчето със семки и отново започна да „закусва“. Все пак ... това не бе неговата чанта.