Тих граждански протест
Една жълта приказка.
Възходът в сектора започна преди около 10 години. По онова време таксиметровите услуги на последно място по предпочитание от гражданите, поради 2 прости причини. От една страна бяха се наложили в съзнанието на им като скъпо удоволствие, а от друга психологически, българинът не беше свикнал да използва подобни услуги. Процесът на взимане на решение как да стигне от точка А до точка Б минаваше през личния автомобил, приятел с автомобил, който да го закара, градския транспорт и ако никоя от тези опции не можеше да се реализира тогава такси. Или казано по-просто българинът взимаше такси единствено, когато необходимо.
Икономическият ръст, който започна да бележи страната се отразяваше в повишаващи се доходи на гражданите, а от там и на обхвата на тяхното потребление на стоки и услуги. Все повече хора започнаха да търсят удобството и бързината, които предлагаха такситата, защото можеха да си го позволят. Клиентите се увеличаваха, а заетостта в сектора растеше.
И аз искам да въртя „геврека”.
Таксиметров шофьор стана сред най-предпочитаните професии. Започна да се забелязва масова вълна на хора, които напускаха работата си и теглиха кредити, за да закупят автомобил, с който да превозват хора. Фирмите никнаха като гъби след проливен дъжд. Защо ли е този неистов интерес? Както обикновено отговорът е може да бъде само един и то много – прост – за пари. Всъщност за много бързи пари. В началото масовата практика вървеше през закупуване на автомобил, регистриране като едноличен търговец и на пиацата се появяваше чисто новата жълта фирма „ЕТ Ванко 1”. Като ЕТ, Ванко можеше сам да определя цената, на която да работи. Тази, която той самият смята за справедлива за услугите си. А тя надвишаваше многократно в пъти пазарната. Или иначе казано, ако тарифата на фирма Х е 80 ст. за километър, за същото разстояние „ЕТ Ванко 1” искаше 8 или 10 лева. Начинът как да бъде толкова добре завъртяно изписана тази безумна тарифа, така че да си помисли потребителят, че 8-те лева са 80 ст., граничеше със съвършенството на средновековните класици като Рембранд, Пикасо и Давинчи.
Така потребителите започнаха да избягват коли с надпис ЕТ и да търсят услугите на фирмите, защото можеха да бъдат сигурни в цената. ЕТ-тата от своя страна, започнаха да копират шарките и емблемите на големите фирми, за да привлекат не внимаващи клиенти, но като цяло по-голямата част от тях разбраха, че вместо да стоят и чакат някой да се излъже, е по-добре да работят за фирмата Х, защото им осигурява редовно клиенти и им поема амортизацията на колата. Но това бе достатъчно само за броени месеци.
Mагическите трикове на килограм.
Возиш се в таксито, броячът показва 3,26 лева и десет метра по-късно сумата вече е 5,43 лева. Едва ли има някой, който да не помни периода на масовите трикове с апаратите за отчитане. Не само тези дребни измами обаче генерираха приходите на таксиметровите шофьори. Имаше и още нещо (всъщност то все още го има) – не отчитането на приходи. Българинът е прословут с небрежното си отношение към касовите бележки. Никога не си ги иска, а когато някой го направи на него се гледа като на дребнав и стиснат. Така обаче той оставя вратичка на всеки търговец да не отчита приходите си и да не заплаща данък върху тях. При таксиметровите шофьори е още по-лесно, защото никой не ги надзирава, а хората обикновено бързат. Ако някой все пак им поиска касов бон, те му отвръщат с простото: ”А, фирмен разход значи. Ето тук имам една бележка за 30 лева.” и всички са доволни. Официално месечните заплати в сектора се определяха на 500-600 лева. Неофициално, варираха между 1500 и 4000 лева, в зависимост кой колко е изобретателен в изкарването на така наречената „горницата”. А споменахме ли за това, че ако не познаваш града рискуваш разстоянието от 2-3 километра да се превърне в 10-тина.
Какво означава да преядеш?.
За тези прословути суми се носеха митове и легенди, от една страна таксиметровите шофьори отричаха публично, от друга улиците все повече и повече пожълтяваха. (Защо ли?) Пикът достигна в периода 2006 г. - 2008 г., когато преди да се качи клиентът в някое такси беше задължително първо да се отвори врата и да се попита дали човекът от вътре би го закарал. Най-образно казано, дали би искал да си свърши работата. Често обаче се налагаше да се обиколят 5-6 коли, докато някой се съгласеше. Разстоянието било кратко, щяло да излезе 5 лева, а той за по-малко от 10 лева не качвал хора. Не си в неговата посока. Или просто можеше да се чуе: „Цъ, не става” и без да се дължат други обяснения. Все пак, когато някой решеше да качи клиент той трябваше да му се благодари, че е склонил да му направи услуга (нищо, че си плаща и това всъщност му е работата).
А качеството?.
Въпреки, че на въпрос не е възпитано да се отговаря с въпрос – Какво качество?
Влиза клиентът в таксито, а човекът зад волана пуши. Моли го учтиво да загаси цигарата, защото не му е приятно, а най-честите реакции бяха изсумтяване показващо без думи неприязън към претенциите му или простичкото: „Ами отвори си прозореца”. Рядко можеше да се срещне някой, който просто да се извини на клиента. Общо взето по същия начин се развиваше и диалогът, ако на потребителя не му харесваше по време на пътя да слуша най-новия хит на Азис, Анелия или някой друг от гилдията.
Като не ти харесва, оплачи се.
„На кого? А всъщност има ли смисъл?” Тези въпроси се въртяха в главата на всеки недоволен клиент. Ще се оплаче от поведението на конкретния шофьор, но какво ще последва от това. Той винаги може да го оспори като каже, че просто клиентът е бил в нетрезво състояние и за това не е пожелал да го закара, а не че не му е харесвала посоката (, за бъдем коректни трябва да кажем, че има и такива клиенти). Хайде сега доказвай, че си прав. Взимат ли се оплакванията на клиентите под внимание и случвали се нещо след това, остава в мрака на неизвестността.
Парадоксът на кризата.
След като кризата накара хората да се притесняват за доходите си и да се върнат отново към използването на такситата по-неотложна необходимост, а жълтият трудов балон в бранша се бе издул и имаше прекалено много предлагане на услугата в сравнение с новите й нива на търсене, дойде ред на качеството. От около година потребителите вече спряха да чуват „Цъ, не става”, когато питаха дали ще ги закарат. Всъщност спряха и да питат, защото никой вече не отказва. Таксиметровият шофьор пита преди да запали цигара, а клиентът сам избира музиката, която да слуша през пътя. Сметките също не се завишават. Парадоксално, но кризата направи повече за качеството на таксиметровите услуги от колкото опитите на самите фирми.
Всяко чудо за три дни.
Клиентите поне за малко се порадваха на чувството да използват нормална таксиметрова услуга без постоянно напрежение и дебнене как може шофьорът да им завиши сметката. Само няколко месеца по-късно обаче нещата започваха да придобиват същата урудлива визия от преди.
Бакшиш е процент от сумата, който се оставя в израз, че потребителят е доволен от услугата, която му е предоставена. Не обаче всички го разбират така. Или поне не всички в таксиметровия бизнес. За тях бакшиш означава негласна, но задължителна част от сметката. Примерно сметката е 7 или 8 лева, а потребителят даде 10 лева. Това, което чува от човека зад волана е простичко благодаря, след което шофьорът извръща глава в другата посока, намекващ, че е приключил взаимоотношенията си с клиента и е време той да си ходи. Разбира се някои не си тръгват току така без основателна причина, поради която ще се разделят с 2 – 3 лева. А тя не закъсня. През последните месеци все по-масово потребителите чуват фразата: „Ами нямам дребни, не мога да ви върна.” Какво трябва да направи клиентът чул това вечерта, а наоколо няма отворено заведение, в което да развали парите си? А този, който го чува неколкократно през последните месеци от различни шофьори?
Съвсем скоро потребителите вече ще научат този дребен номер и ще си носят точни пари, когато използват таксиметровите услуги. Интересно е обаче, колко още нови методи за изкарване на нерегламентирана (и често незаконна) „горница” могат да измислят таксиметровите шофьори преди да разберат, че карането на такси не е професия, от която регламентирано трябва да се изкарват милиони левове, а единственият начин да имат работа и утре е да изграждат връзка с клиентите си, защото те могат да избират. А няма клиент, който би се качил повторно при шофьор на такси, който търси начин да го изнудва.
Статията не категоризира всички упражняващи професията таксиметров шофьор и не отрича факта, че има не малко такива, които са коректни към клиентите и не изпълняват разгледаните в нея порочни практики.
Една жълта приказка.
Възходът в сектора започна преди около 10 години. По онова време таксиметровите услуги на последно място по предпочитание от гражданите, поради 2 прости причини. От една страна бяха се наложили в съзнанието на им като скъпо удоволствие, а от друга психологически, българинът не беше свикнал да използва подобни услуги. Процесът на взимане на решение как да стигне от точка А до точка Б минаваше през личния автомобил, приятел с автомобил, който да го закара, градския транспорт и ако никоя от тези опции не можеше да се реализира тогава такси. Или казано по-просто българинът взимаше такси единствено, когато необходимо.
Икономическият ръст, който започна да бележи страната се отразяваше в повишаващи се доходи на гражданите, а от там и на обхвата на тяхното потребление на стоки и услуги. Все повече хора започнаха да търсят удобството и бързината, които предлагаха такситата, защото можеха да си го позволят. Клиентите се увеличаваха, а заетостта в сектора растеше.
И аз искам да въртя „геврека”.
Таксиметров шофьор стана сред най-предпочитаните професии. Започна да се забелязва масова вълна на хора, които напускаха работата си и теглиха кредити, за да закупят автомобил, с който да превозват хора. Фирмите никнаха като гъби след проливен дъжд. Защо ли е този неистов интерес? Както обикновено отговорът е може да бъде само един и то много – прост – за пари. Всъщност за много бързи пари. В началото масовата практика вървеше през закупуване на автомобил, регистриране като едноличен търговец и на пиацата се появяваше чисто новата жълта фирма „ЕТ Ванко 1”. Като ЕТ, Ванко можеше сам да определя цената, на която да работи. Тази, която той самият смята за справедлива за услугите си. А тя надвишаваше многократно в пъти пазарната. Или иначе казано, ако тарифата на фирма Х е 80 ст. за километър, за същото разстояние „ЕТ Ванко 1” искаше 8 или 10 лева. Начинът как да бъде толкова добре завъртяно изписана тази безумна тарифа, така че да си помисли потребителят, че 8-те лева са 80 ст., граничеше със съвършенството на средновековните класици като Рембранд, Пикасо и Давинчи.
Така потребителите започнаха да избягват коли с надпис ЕТ и да търсят услугите на фирмите, защото можеха да бъдат сигурни в цената. ЕТ-тата от своя страна, започнаха да копират шарките и емблемите на големите фирми, за да привлекат не внимаващи клиенти, но като цяло по-голямата част от тях разбраха, че вместо да стоят и чакат някой да се излъже, е по-добре да работят за фирмата Х, защото им осигурява редовно клиенти и им поема амортизацията на колата. Но това бе достатъчно само за броени месеци.
Mагическите трикове на килограм.
Возиш се в таксито, броячът показва 3,26 лева и десет метра по-късно сумата вече е 5,43 лева. Едва ли има някой, който да не помни периода на масовите трикове с апаратите за отчитане. Не само тези дребни измами обаче генерираха приходите на таксиметровите шофьори. Имаше и още нещо (всъщност то все още го има) – не отчитането на приходи. Българинът е прословут с небрежното си отношение към касовите бележки. Никога не си ги иска, а когато някой го направи на него се гледа като на дребнав и стиснат. Така обаче той оставя вратичка на всеки търговец да не отчита приходите си и да не заплаща данък върху тях. При таксиметровите шофьори е още по-лесно, защото никой не ги надзирава, а хората обикновено бързат. Ако някой все пак им поиска касов бон, те му отвръщат с простото: ”А, фирмен разход значи. Ето тук имам една бележка за 30 лева.” и всички са доволни. Официално месечните заплати в сектора се определяха на 500-600 лева. Неофициално, варираха между 1500 и 4000 лева, в зависимост кой колко е изобретателен в изкарването на така наречената „горницата”. А споменахме ли за това, че ако не познаваш града рискуваш разстоянието от 2-3 километра да се превърне в 10-тина.
Какво означава да преядеш?.
За тези прословути суми се носеха митове и легенди, от една страна таксиметровите шофьори отричаха публично, от друга улиците все повече и повече пожълтяваха. (Защо ли?) Пикът достигна в периода 2006 г. - 2008 г., когато преди да се качи клиентът в някое такси беше задължително първо да се отвори врата и да се попита дали човекът от вътре би го закарал. Най-образно казано, дали би искал да си свърши работата. Често обаче се налагаше да се обиколят 5-6 коли, докато някой се съгласеше. Разстоянието било кратко, щяло да излезе 5 лева, а той за по-малко от 10 лева не качвал хора. Не си в неговата посока. Или просто можеше да се чуе: „Цъ, не става” и без да се дължат други обяснения. Все пак, когато някой решеше да качи клиент той трябваше да му се благодари, че е склонил да му направи услуга (нищо, че си плаща и това всъщност му е работата).
А качеството?.
Въпреки, че на въпрос не е възпитано да се отговаря с въпрос – Какво качество?
Влиза клиентът в таксито, а човекът зад волана пуши. Моли го учтиво да загаси цигарата, защото не му е приятно, а най-честите реакции бяха изсумтяване показващо без думи неприязън към претенциите му или простичкото: „Ами отвори си прозореца”. Рядко можеше да се срещне някой, който просто да се извини на клиента. Общо взето по същия начин се развиваше и диалогът, ако на потребителя не му харесваше по време на пътя да слуша най-новия хит на Азис, Анелия или някой друг от гилдията.
Като не ти харесва, оплачи се.
„На кого? А всъщност има ли смисъл?” Тези въпроси се въртяха в главата на всеки недоволен клиент. Ще се оплаче от поведението на конкретния шофьор, но какво ще последва от това. Той винаги може да го оспори като каже, че просто клиентът е бил в нетрезво състояние и за това не е пожелал да го закара, а не че не му е харесвала посоката (, за бъдем коректни трябва да кажем, че има и такива клиенти). Хайде сега доказвай, че си прав. Взимат ли се оплакванията на клиентите под внимание и случвали се нещо след това, остава в мрака на неизвестността.
Парадоксът на кризата.
След като кризата накара хората да се притесняват за доходите си и да се върнат отново към използването на такситата по-неотложна необходимост, а жълтият трудов балон в бранша се бе издул и имаше прекалено много предлагане на услугата в сравнение с новите й нива на търсене, дойде ред на качеството. От около година потребителите вече спряха да чуват „Цъ, не става”, когато питаха дали ще ги закарат. Всъщност спряха и да питат, защото никой вече не отказва. Таксиметровият шофьор пита преди да запали цигара, а клиентът сам избира музиката, която да слуша през пътя. Сметките също не се завишават. Парадоксално, но кризата направи повече за качеството на таксиметровите услуги от колкото опитите на самите фирми.
Всяко чудо за три дни.
Клиентите поне за малко се порадваха на чувството да използват нормална таксиметрова услуга без постоянно напрежение и дебнене как може шофьорът да им завиши сметката. Само няколко месеца по-късно обаче нещата започваха да придобиват същата урудлива визия от преди.
Бакшиш е процент от сумата, който се оставя в израз, че потребителят е доволен от услугата, която му е предоставена. Не обаче всички го разбират така. Или поне не всички в таксиметровия бизнес. За тях бакшиш означава негласна, но задължителна част от сметката. Примерно сметката е 7 или 8 лева, а потребителят даде 10 лева. Това, което чува от човека зад волана е простичко благодаря, след което шофьорът извръща глава в другата посока, намекващ, че е приключил взаимоотношенията си с клиента и е време той да си ходи. Разбира се някои не си тръгват току така без основателна причина, поради която ще се разделят с 2 – 3 лева. А тя не закъсня. През последните месеци все по-масово потребителите чуват фразата: „Ами нямам дребни, не мога да ви върна.” Какво трябва да направи клиентът чул това вечерта, а наоколо няма отворено заведение, в което да развали парите си? А този, който го чува неколкократно през последните месеци от различни шофьори?
Съвсем скоро потребителите вече ще научат този дребен номер и ще си носят точни пари, когато използват таксиметровите услуги. Интересно е обаче, колко още нови методи за изкарване на нерегламентирана (и често незаконна) „горница” могат да измислят таксиметровите шофьори преди да разберат, че карането на такси не е професия, от която регламентирано трябва да се изкарват милиони левове, а единственият начин да имат работа и утре е да изграждат връзка с клиентите си, защото те могат да избират. А няма клиент, който би се качил повторно при шофьор на такси, който търси начин да го изнудва.
Статията не категоризира всички упражняващи професията таксиметров шофьор и не отрича факта, че има не малко такива, които са коректни към клиентите и не изпълняват разгледаните в нея порочни практики.